— Изключено е и да го е направил някой от моите хора! — отсече възмутено Ройс.
Възползвайки се от този спор, Шоу докосна ръкава на униформения, който беше предупредил цивилния криминалист.
— От колко време не работи тоалетната? — тихо попита той.
— Така я заварихме, сър — отвърна с уморена усмивка сержантът. — Беше заключена поради спукана тръба или нещо подобно. Видях го със собствените си очи, когато най-сетне успях да я отворя. Сградата е стара, а горките хора така и не са успели да я поправят. По тази причина отново я заключих, сър. Хората слизат чак в мазето, за да се облекчат, защото тоалетната на първия етаж е за жени. Разбира се, част от тях използват и нея, тъй като жени вече няма…
— Къде точно се намира дамската тоалетна на първия етаж?
— В дъното на коридора, срещу стълбите.
Шоу тръгна в указаната посока и спря пред една от вратите. На нея имаше табелка с името Уилям Харис. Стаята с копирната машина се намираше между кабинета на Харис и заключената тоалетна.
— Шоу! — извика Ройс и се втурна подире му. — Искам истината, Шоу!
Без да му обръща внимание, Шоу погледна към стълбите, опитвайки се да подреди мислите в главата си. Дори Лесник да беше сбъркал в обясненията си и да беше използвал тоалетната в приземието или дамската тоалетна на първия етаж вместо заключената на втория, нещата пак не се връзваха. По думите на Кейти той бе чул изстрелите долу в момента, в който излизал от тоалетната. По същото време нападателите вече са контролирали целият първи етаж. Ако Лесник се е връщал от приземието или от тоалетната на първия етаж, той със сигурност би попаднал на тях. И със сигурност щеше да бъде ликвидиран. Изобщо не се е крил в копирната машина. И вероятно изобщо не е бил в сградата.
В крайна сметка нещата опират до мястото, е което си се облекчил. Или не си се облекчил.
Той се обърна и хукна по стълбите, без да обръща внимание на виковете и ругатните на Ройс. Извади телефона си и забързано набра номера, който му беше оставила Кейти.
— Хайде, вдигни! — задъхано се помоли той. — Вдигни шибания телефон!
Сигналът прозвуча три пъти. После четвърти, пети. Мамка му! Шоу беше сигурен, че всеки момент ще се включи гласовата поща.
— Ало?
Заля го огромна вълна на облекчение.
— Лесник те е излъгал!
— Какво?
— В деня на нападението тоалетната на втория етаж е била повредена и заключена. Той е могъл да използва само тази на приземния етаж или дамската, която е на първия етаж, близо до задния вход. Което би означавало да налети право на убийците. И щеше да бъде мъртъв. Цялата работа е скалъпена, Кейти. Устроили са ти капан.
Отвърна му мълчание. Може би беше затворила.
— Сигурен ли си? — долетя колебливият й глас.
— Инструктирали са го много добре. Пропуснали са единствено повредената тоалетна. Вероятно не са проверили вратата, приемайки, че работи. Благодарение на този пропуск успях да разгадая измамата. И на малко късмет, разбира се…
— Значи целият ми материал е лъжа? — ахна тя.
— Къде си?
— Не мога да повярвам! — сякаш не го чуваше тя. — Предупредих онзи идиот Галахър, че не разполагам с потвърждения от независим източник.
— Къде си, Кейти? — настоя той.
— Защо питаш?
— Защото материалът ти вече е публикуван и ставаш излишна.
— Аз съм на сигурно място.
— Не си! Положително знаят къде се намираш! А сега кажи и на мен!
Тя му продиктува адреса.
— Не отваряй на никого и се приготви да бягаш!
Изскочи на улицата и се изпречи пред преминаващо такси. Отвори вратата, измъкна изненадания пътник навън и скочи на мястото му. Смаяният шофьор изслуша указанията, погледна едрия мъж със заплашително лице на задната седалка и покорно включи на скорост.
67
Звънецът на входната врата звънна само двайсет минути след обаждането на Шоу. Кейти изтича до вратата и включи домофона.
— Шоу?
— Аз съм.
Натисна копчето за отключване и изведнъж се вцепени. Това ли беше гласът на Шоу? При вълнението, което я беше обзело, тя просто…
Откъм стълбището долетяха равномерни стъпки, които бавно се изкачваха нагоре. Не, това не бяха стъпките на Шоу!
Кейти сложи резето, грабна сака с набързо събраните си вещи и се огледа. Прозорецът към уличката отзад беше единствената алтернатива.
Тя рязко го отвори и надникна навън. От уличката я деляха два етажа. Във филмите винаги имаше по някоя аварийна стълба или контейнери за смет. Но в реалния живот не е така. Нямаше време дори да си оплете въже, използвайки чаршафите. Единственото, което й предложи съдбата, беше едър мъжага с джинси и фланелка за ръгби, който четеше вестник, седнал на очукан пластмасов стол.