— Хей! — извика Кейти. — Сто паунда, ако ме хванеш!
— Моля? — учудено вдигна глава мъжът.
Тя преметна сака през рамо и се покатери на перваза.
— Ще скоча, а ти ще ме хванеш, ясно?
Мъжът захвърли вестника и се изправи. Главата му се бавно се завъртя, сякаш търсеше скритите наоколо майтапчии.
— Искаш да скочиш? — озадачено попита той.
— Да, гледай да не ме изпуснеш!
— Мили боже!
Пред вратата на стаята ставаше нещо. Разнесе се рязко изпукване. В продължение на една безкрайно дълга секунда Кейти виждаше единствено Ана Фишер, заела позицията, в която тя се намираше в момента. Виждаше и куршумите, пронизали тялото й миг преди скока.
— Идвам! — извика тя по посока на едрия мъж, който подскачаше под прозореца и се опитваше да определи траекторията й. — Дръж ме!
Отлепи се от перваза и след секунди двамата с едрия мъж се търкаляха по уличката, преплели крака и ръце. Кейти бързо се изправи и опипа тялото си. Всичко изглеждаше наред, с изключение на две дълбоки драскотини по ръката и десния прасец. Натика пет банкноти по двайсет паунда в шепата на зашеметения мъж, целуна го и хукна да бяга.
Зави зад ъгъла на сградата. Не се обърна, за да види мъжа, който се понесе след нея. Не видя как входната врата отскача от пантите си и втори мъж се включва в преследването. Но ясно усети присъствието им и увеличи скоростта. Дали да не се развика? Наоколо имаше много хора. Ами ако онези зад нея са въоръжени? Бяха застреляли бедния Лесник въпреки хората наоколо. Очите й отчаяно потърсиха полицай, но не успя да открие никъде.
Изобщо не видя третия мъж може би защото се появи от обратната посока, точно насреща й. Той беше предпазният клапан, допълнителната застраховка в случай на провал от страна на другите двама. По всичко личеше, че няма да изпусне шанса си. От ръкава му се появи дълга спринцовка. Мъжът развинти капачката и я стисна в длан, след което ускори крачка.
68
Таксито изскочи иззад завоя и намали ход. Шоу огледа улицата в двете посоки и веднага забеляза Кейти. На лицето й се беше изписан ужас. Откри й преследвача й, но светкавично прецени, че той няма как да е сам.
После нещата се развиха с главоломна скорост. Слънцето се отрази в нещо лъскаво в ръката на мъжа. Шоу изскочи от все още движещото се такси и се понесе напред.
Разстоянието между Кейти и непознатия беше по-малко от метър. Той вдигна ръката си със спринцовката и замахна към нея.
В същия миг тялото му се строполи от удара на друг, далеч по-едър мъж и Кейти изпищя от ужас. Нещо се плъзна по ръката й и изтрака на паважа. Спринцовка, с която се беше разминала буквално на сантиметри. Очите й машинално проследиха движението, с което Шоу изви ръката на падналия мъж, заби иглата в гърдите му и натисна буталото. Онзи с ужас погледна стърчащата от тялото му спринцовка, скочи и побягна. Устните му бързо изтръпнаха от смъртоносната субстанция, проникваща в кръвта му. Сизър беше пренебрегнал рицина — отровата, с която бяха премахнали българина Георги Марков, използвайки хитроумно конструиран чадър. Субстанцията, която проникна в организма на мъжа, беше конска доза тетрадоксин, който беше 10 000 пъти по-смъртоносен от цианидите и за който не съществуваше противоотрова.
Смъртта щеше да настъпи в рамките на следващите двайсет минути.
Шоу помогна на Кейти да се изправи и я повлече към близката Юстън Стейшън.
Взеха метрото до „Кингс Крос“, излязоха на повърхността и хванаха такси. Шоу каза на шофьора да тръгва и насочи вниманието си към Кейти.
Тя не беше промълвила нито дума, докато тичаха, мълчеше и в метрото. В главата му се появи ужасно подозрение.
— Спринцовката! — дрезгаво прошепна той. — Нали не е…
— Не, не успя — отвърна с треперещ глас тя и докосна ръката му. — Благодарение на теб… Как разбра?
— Късмет, нищо повече — промълви той и с облекчение се отпусна в седалката.
— Това е третият играч, нали?
— Точно така — кимна той.
Тя извърна глава към страничното стъкло. Таксито с мъка си пробиваше път през лондонския трафик, свечеряваше се.
— Къде отиваме?
Той не отговори.
— Шоу?
— Чух те, но нямам отговор.
— Съжалявам, че не те послушах за Лесник.
— Аз също — мрачно отвърна той.
— Не трябваше да пиша този материал.
— Не трябваше.
— Сега сме прецакани, нали?
— Така изглежда. Казах ти да не излизаш!
— Те се появиха в сградата. Трябваше да бягам.
— Как го направи?
— Ами…
Кейти изведнъж прехапа език. Не искаше да му обяснява как е скочила от прозореца и е успяла да оцелее за разлика от Ана.