Той е много изнемощял. Понякога намира в себе си сили да изиграе партия шах — както играеше на времето с приятеля си Монтъгю Ъруин в дългата стая в бялата къща край морето. Той беше добър шахматист, но сега не може да се съсредоточава. При хубаво време присяда на слънчице. Попрочита си и Библията. Вече няма сили да пише, но сегиз-тогиз диктува на мен или на Ан откъси от трактата, който е замислил.
Вчера ми продиктува следното:
— „Сътворението на човека, когото Бог със своята прозорливост обрече на грях, беше страшен знак за Божието всемогъщество. Защото за Съвършения не би имало нищо по-просто и лесно от това да създаде само едно съвършенство и нищо повече. Но това, нека бъдем искрени, не би било сътворение, а продължение на самия себе си. Обособеността е индивидуалност и Бог можеше да сътвори, действително да сътвори човека само като го обособи от Себе си, а да си обособен от Бога, означава да си грешен. Следователно сътворението на злото е знак за Божията сила и слава. Така и трябва да бъде, за да може сътворението на доброто да стане знак за силата и славата на човека. Но само с Божия помощ. С Негова помощ и по Негова мъдрост.“
След като изрече последната дума, той се обърна, вгледа се в мен и попита:
— Записа ли всичко?
— Да — отвърнах аз.
Втренчен в мен, той изрече с неочаквана сила:
— Това е истина. Сигурен съм, че е истина. Ти знаеш ли я?
Кимнах и отговорих утвърдително. (Само защото не исках да го смущавам, но по-късно открих, че по някакъв свой начин може би вярвах в това, което той казваше.)
Той продължаваше да се взира в мен, после каза кротко:
— Откакто тази мисъл влезе в главата ми, душата ми се успокои. От три дни се е загнездила в мен. Но аз я пазех в себе си, за да я проверя чрез душата, преди да съм я изрекъл.
Той няма да завърши трактата си. От ден на ден губи сили. Лекарите казват, че няма да изкара зимата.
Когато той завърши земния си път, аз ще съм готов да напусна къщата. Преди всичко тя е ипотекирана срещу голяма сума. Когато съдията Ъруин умря, оказа се, че работите му са много объркани и накрая се изясни, че той не е бил богат, а беден. Някога, близо преди двайсет и пет години, къщата е била ипотекирана. Но бива спасена с цената на едно престъпление. Един порядъчен човек извършва престъпление, за да я спаси. Не бива да се самоуспокоявам с мисълта, че не съм готов да извърша престъпление, за да спася къщата. Нежеланието ми да извърша такова престъпление (ако ми се удаде възможност, което е съмнително) се дължи може би само на това, че аз не съм привързан към тази къща толкова, колкото е бил привързан съдията Ъруин; в едни случаи липсата на достатъчно желание се оказва добродетел, а в други престъплението бива функция на добродетелта.
Не бива да се самоуспокоявам и с това, че се опитвам да изкупя донейде престъплението на баща ми. Малкото пари, оставени ми от него, трябва да бъдат дадени на госпожица Литълпо, реших аз. И заминах за Мемфис, за да я посетя в нейната мръсна лисича дупка. Но се оказа, че тя е умряла. Така бях лишен от удоволствието да се почувствувам благороден, което нямаше да ми струва почти нищо. Изглежда, ще трябва да заплатя по-скъпо за такова удоволствие.
Но аз все още разполагам с тези пари и се прехранвам с тях, докато пиша книгата, която бях започнал преди много години — книга за живота на Кас Мастърн, когото някога не можех да разбера, но сега може би започвам да разбирам. Има, струва ми се, някаква ирония в това, че докато описвам живота на Кас Мастърн, живея в къщата на съдията Ъруин и се прехранвам с неговите пари. Защото съдията Ъруин и Кас Мастърн не си приличат особено. (Ако съдията Ъруин прилича на някого от двамата братя, той прилича не на Кас, а на гранитоглавия Гилбърт.) Но иронията на това положение не предизвиква усмивка в мен. То твърде много наподобява света, в който живеем от люлката до гроба и в който същата ирония се е изтъркала от повторение. Освен това съдията Ъруин беше мой баща, отнасяше се благо с мен, беше човечен и аз го обичах.
Когато старецът умре и аз завърша книгата си, ще оставя къщата на Първа и Трета национална банка и нека в нея живее който ще, все ми е едно, защото от този ден нататък тя няма да представлява за мен друго освен добре подредена купчина тухли и дървен материал. Ние с Ан няма да живеем вече тук — нито в тази къща, нито в Бърдънс Лендинг. (И тя като мен не иска да живее тук. Тя подари имението си на детския дом, с който се занимаваше, и доколкото разбирам, то ще бъде превърнато в нещо като санаториум. Ан не изпитва особено самодоволство от този свой жест. След смъртта на Адъм къщата не само не й носеше радост, но я гнетеше и този дар беше в последна сметка дар на духа на Адъм — скромен дар, като шепата пшеница или изписаната саксия в гроба, които упокояват душата и я отпращат по нейния път, за да не тревожи повече живите.)