Възможно е Лонг да е такъв мъченик. Но не бива да се забравя и другото: неговият неудържим стремеж към неограничена власт, презрението му към всякакви демократични процеси и атмосферата на издевателства и насилие, която съпътствува цялата му кариера и достига връхната си точка в залата на построения от него Капитол.
В романа си обаче аз съвсем не си поставям за цел да дам определение на характера на Хюи Пиърс Лонг. В същност и до ден-днешен нямам ни най-малка представа що за човек бе той в действителност. Онова, което привлече вниманието и въображението ми, беше митът за него, мит, израснал пред собствените ми очи. Когато в 1934 г. отидох да живея в Луизиана, не знаех нищо за този мит, но се натъкнах на него веднага, още, както се казва, на пътя.
Отидох тогава в Луизиана, защото в разгара на голямата икономическа криза построеният от Хюи университет в Батон Руж беше единственият в страната, който не уволняваше, а търсеше млади преподаватели. И тъй, тръгнах с кола от Тенеси, прекосих щата Мисисипи и се озовах в Северна Луизиана. По пътя качих някакъв човечец — от онези, които някои наричат селяндури: застаряващ, скитащ безцелно, объхтан от живота и от тежките тогавашни години, несретен, беззъб и вероятно с къркорещи от глад черва. С вързоп, увит в стари вестници и превързан с връв, той стоеше край пътя, излъчвайки някакво безкрайно търпение и голяма издръжливост, стоеше и чакаше да мине някоя кола. Бе митологична фигура, макар в момента да не го възприех по този начин. Бе божество, изправило се върху укреплението, но трудно забележимо поради пушилката и димящите трупове, пожертвувани в политическата битка. Бе глас, знамение, природна сила, подобна на Мисисипи, готова да разруши всякакви прегради.
Далеч преди фашисткия поход към Рим Норман Дъглас, наблюдавайки Неапол, бе предрекъл, че вонящите бордеи на Европа ще направят възможно идването на власт на „вдъхновения идиот“. Диагнозата на Дъглас за произхода на фашизма може да е непълна или неточна, но истината е, че порутените колиби и изрътените пътища, от които се бе излюпил моят безименен спътник, бяха направили възможен възхода на Хюи. За този възход безименният ми спътник бе conditio sine qua non.
И той ми разказа първия епизод от многото, които щях да чуя впоследствие и които съставляваха като цяло митът, наречен Хюи. „Пътищата, казва, са къде по-добри сега. Човек и на пазар може да иде — не си решил, не си отишъл. И не плащаш такса, за да минеш по моста. И за това трябва да благодарим на Хюи.“ После ми разправи как на някакъв мост, за който се плащала такса, Хюи предложил на председателя на компанията, чиято собственост бил мостът, да му го плати в суха пара. Но онзи му се изсмял. Тогава Хюи се навел, взел един камък, запокитил го и попитал председателя дали е видял къде е паднал камъкът. Председателят отвърнал, че е видял. Тогава Хюи му казал: „Там, дето падна камъкът, ще построя голям мост, да минава народът по него без такса, и тогава ти, кучи сине, и твоята компания ще фалирате!“
Впоследствие чувах много подобни разкази и някои от тях несъмнено бяха истински. Но истински или не, всички те бяха вероятни в света на Хюи — този свят от митове, народни умотворения, поезия, лишения, злост и мъгляви надежди. Този свят имаше някаква странна, понякога смешна, понякога нелогична връзка с действителния свят на сенатора Хюи Лонг. И тези два свята, осмелявам се да кажа, се сляха чак в онзи миг през септември 1935 г., когато куршумите пронизаха подло стомаха на сенатора.
Имаше и още един свят, действителен свят, родил се благодарение на истинския, не митичния Лонг, при все че той не го населяваше. Този свят, който като преподавател улавях понякога в зрителното си поле и над който се замислях. Това бе светът на паразитите на властта, светът на болния стремеж към изтънченост, на онези, които жадуваха да видят името си в светската хроника на някой новоорлеански вестник; това бе светът на електрическата луна, създадена, както се твърдеше, да хвърля романтична светлина над градината, когато президентът на университета и съпругата му дават приеми на разните политикани и псевдообщественици; това бе един свят на превземки, на ужасни борби за един или друг пост, на арогантни мошеничества. Този свят, със своята дребнавост и провинциализъм, напомняше за претенциите и аспирациите, които вестниците приписваха на бившия търговец на шампанско Фон Рибентроп и на свитата на Еда Чано.
Що се отнася до Лонг, той не се интересуваше от нищо друго освен от властта и макар да се ограждаше с подобни пеперудки, чиято алчност, суетност и амбиции би могъл да използува, това не му пречеше да пуска цинични забележки по техен адрес. „Ако аз умра, — беше казал веднъж, — всички те ще отидат в каторгата.“ И той излезе пророк. След като младият Брут сложи край на живота му, трескавият малък свят около губернаторската резиденция, Капитола и дори университета го удари на по-дребни или по-едри кражби, на плячкосване и се понесе идиотски към оня ден, в който заглавията на вестниците щяха да крещят за самоубийства, а населението на затворите, щатски и федерални, щеше да получи значителни нови контингенти.