Той стоя така половин минута, без да отрони дума и без да помръдне. И все едно, че не виждаше хората пред себе си. После като че изведнъж ги забеляза и им се засмя.
— И той се връща — каза засмян Шефа. — Когато намери макар половин свободен ден. И казва: здравейте, братя, как живеете? Това исках да ви кажа и аз.
С това свърши. Гледаше надолу усмихнат и извръщаше бавно глава, сякаш спираше поглед ту на едно, ту на друго лице.
После заслиза по стъпалата, като че сега излизаше от тъмното преддверие и големите разтворени врати зад него и се спускаше по стълбата сам — все едно, че нямаше никой наоколо. Той се насочи към мястото, където стоеше нашата компания — Луси Старк и останалите, — кимна ни, сякаш бяхме случайни познати, срещнати на улицата, и продължи право през тълпата, като че тя не съществуваше. Без да свалят очи от него, хората отстъпваха, за да му сторят път, а ние го следвахме по петите и тълпата се сключваше след нас.
Сега народът взе да ръкопляска и да вика. Някой изкрещя:
— Здравей, Уили!
Шефа мина през тълпата, прекоси улицата и се настани в кадилака. Ние влязохме след него, а фотографът и репортьорите се наместиха в тяхната кола. Захарчо запали и подкара по улицата. Хората заотстъпваха, но едва-едва. По-бързо не можеха, защото беше голяма блъсканица. Движехме се между две стени от лица до самите стъкла. Лицата гледаха право в нас. Но сега те бяха отвън, а ние — вътре. Очите на млади, продълговати, розови лица или на загорели и сбръчкани лица гледаха в колата, вторачени в нас.
Захарчо натискаше непрекъснато клаксона. В гърлото му напираха думи. Устните му се размърдаха беззвучно. Виждах лицето му в огледалцето — устните му мърдаха.
— К-к-к-коп-лета! — разхвърчаха се слюнките му.
Шефа беше потънал в мислите си.
— К-к-к-коп-лета! — повтори Захарчо и пак натисна клаксона, но сега влизахме в пресечка, по която не се виждаше жива душа. Когато минахме покрай училището в покрайнините на града, вече се движехме с четиридесет мили в час.
При вида на училището си спомних за първата си среща с Уили — това беше преди около четиринайсет години, през 1922, когато той беше само касиер на Мейсънски окръг и беше дошъл в града във връзка с пускането на облигации за строежа на същото това училище. Спомних си как се запознахме в задната стая на заведението на Слейд, където Слейд продаваше подсилена с ракия бира, а ние седяхме на мраморна масичка с вити железни крака — от онези, които бяха на мода в ученическите ни години, когато в събота вечер почти всеки от нас излизаше с някоя съученичка, за да я черпи малък сладолед с банани и шоколад, и гледаше да отрие под масата коленете си с нейните, но тия вити железа все пречеха.
Бяхме четирима. Тайни Дъфи, който тогава беше почти толкова дебел, колкото и по-късно. Той не се нуждаеше от някакъв отличителен знак, за да го разбереш що за птица е. При добър вятър човек още отдалеч можеше да го подуши, че е общински търтей. Беше шкембелия и се потеше през ризата точно над токата на колана, а лицето му, мазно и тлъсто, приличаше на кравешко лайно сред пролетна ливада, но с тази разлика, че имаше цвят на тесто и по средата му цъфтеше златозъба усмивка. Беше данъчен агент и вечно носеше на тила сламената си гарсонетка с раирана лента.
После Алекс Майкъл, който беше родом от някакво забутано селище в Мейсънски окръг, но напредваше много бързо. Толкова бързо, че беше успял да стане помощник-шериф. Но не за дълго. От него не можа да излезе вече нищо, след като бе наръган в червата от някакъв наркоман — пианист в един игрален дом, където Алекс отишъл да си получи полагаемото в замяна на покровителственото си отношение към този дом. Както казах, Алекс също беше от Мейсънски окръг.
Ние с Дъфи седяхме в задната стая у Слейд и чакахме Алекс, с когото се надявах да свърша една сделчица. Аз бях вестникар, а Алекс разполагаше с някои сведения, които ми бяха нужни. Поканил го беше Дъфи, защото Дъфи ми беше приятел. Или по-точно, той знаеше, че работя във вестник „Кроникъл“, който по онова време подкрепяше Джо Харисън. Тогава Джо Харисън беше губернатор. А Дъфи — един от неговите хора.
И тъй в онази гореща утрин през юни или юли 1922 аз седях в задната стая у Слейд, очаквайки Алекс Майкъл, и слушах тишината. Моргата в полунощ е нищо в сравнение със задната стая на такова заведение сутрин, когато ти си първият посетител. Седиш и си мислиш колко задушевна беше предната вечер от изпаренията на братски тела и гърления смях на близки приятели, гледаш на пода тънките успоредни ивици влажни трици, оставени тази сутрин от старата метла на стария муден негър, и ти се струва, че си сам със Самотията и сега Тя има думата. И тъй аз седях в тишината (Дъфи беше неразговорлив сутрин, преди да е обърнал поне две-три чаши) и слушах как се разпадат тъканите ми и как жлезите, скрити в разлетите телеса на приятеля ми, тихичко изстрелват капчици пот.