— Шефе, помниш ли как се запознахме в задната стая у Слейд?
Той каза, че помни, в което нямаше нищо чудно, защото помнеше като цирков слон — и кой му е подал орех, и кой му е сипал в хобота енфие.
— А помниш ли как си стиснахме ръце? — продължих аз.
— Ъхъ — отвърна той.
— Тогава кажи, Шефе, ти намигна ли ми, или не?
— Слушай, момчето ми — каза той, като въртеше чашата с уиски, опрял прашните си, трийсетдоларови, ръчно изработени обуща на най-хубавата кувертюра, която хотел „Сейнт Риджис“ можеше да предложи. — Слушай, момчето ми — усмихна ми се той бащински над чашата, — това е загадка.
— Нима не помниш?
— Напротив, помня — отвърна той.
— Е?
— Да речем, че нещо ми е влязло в окото — каза той.
— Така си кажи, значи, нещо ти е влязло в окото.
— Ами ако не ми е влязло?
— Тогава сигурно си ми намигнал, защото си решил, че аз споделям твоето мнение за ония двамата.
— Не е изключено — съгласи се той. — За никого не е тайна, че моят съученик Алекс беше негодник. И за никого не е тайна, че Тайни Дъфи е такъв мазен и тлъст задник, какъвто няма втори.
— Дъфи е мръсно копеле — казах аз.
— Прав си — съгласи се развеселен Шефа, — но той може да бъде и полезен гражданин. Стига да знаеш как да го използуваш.
— Да, и ти сигурно смяташ, че знаеш как. Щом го направи заместник-губернатор. — (Това беше при предишния мандат на Шефа, когато Дъфи му беше помощник.)
— Разбира се — кимна Шефа, — все някой трябва да бъде заместник-губернатор.
— И няма друг, та Дъфи — казах аз.
— Дъфи, разбира се — отвърна Шефа. — Най-хубавото на Дъфи е това — и ти го знаеш, — че никой му няма вяра. Вземи човек, на когото поне от малко можеш да се довериш, пък после стой буден по цяла нощ и си блъскай главата да му се довериш ли, или не? А с Дъфи си спокоен, и сънят ти е спокоен. Трябва само от време на време да му смръзваш пикнята.
— Шефе, кажи все пак, намигна ли ми тогава у Слейд?
— Ех, момчето ми, че ако ти кажа, няма да има вече за какво да мислиш.
Така си и останах в неведение.
Но в онова далечно утро видях много добре как Уили се запозна с Тайни Дъфи и не му намигна. Той стоеше прав пред господин Дъфи и когато този велик човек, без да става, най-сетне му подаде ръка — със сдържаността на папа, който поднася върха на обувката си, за да я целуне кампбелит, — Уили я пое и разтърси три пъти, както, изглежда, изискваше етикетът в Мейсън.
Алекс седна, а Уили остана прав и очевидно чакаше да го поканят. Тогава Алекс побутна с крак четвъртия стол към него и каза:
— Сплескай се, Уили.
Уили седна и сложи сивата филцова шапка пред себе си. Периферията й легна на мрамора на вълни на вълни, като краищата на печена кора. Уили седеше зад шапката и синята раирана коледна вратовръзка и чакаше със сключени в скута ръце.
От предното помещение се появи Слейд и попита:
— Бира?
— За всички — поръча господин Дъфи.