Рей Бредбъри
Цялото лято в един ден
— Готови?
— Готови.
— Сега ли?
— След малко.
— Учените наистина ли знаят? Днес ли ще се случи?
— Гледайте, гледайте! Вижте сами!
Децата се притискаха едно в друго като куп рози, като бурени — смесени, надничащи да видят скритото слънце. Валеше.
Валеше от седем години; хиляди и хиляди дни, съставени и изпълнени отначало докрай с дъжд, с барабаненето и плясъка на вода, със сладките кристални валежи и разтърсващи бури — толкова силни, че заливаха островите като приливни вълни. Хиляди гори бяха смазани под дъжда и израстваха хиляди пъти отново, само за да бъдат отново смазани. Такъв бе животът на Венера, а това бе класната стая на децата на мъжете и жените от ракетите, които бяха дошли в дъждовния свят, за да установят тук своята цивилизация.
— Спира, спира!
— Да, да!
Марго стоеше настрана от тях — настрана от децата, които не помнеха момент, в който да не е имало дъжд, дъжд и пак дъжд. Всички бяха деветгодишни и ако имаше ден преди седем години, когато слънцето е показало за около час лицето си на смаяния свят, те не го помнеха. Понякога ги чуваше да се размърдват нощем от някакъв спомен; знаеше, че сънуват и си спомнят златния или жълт пастел, или пък монета — толкова голяма, че можеш да си купиш цял свят с нея. Знаеше, че си мислят, че помнят топлината, също като при изчервяването, топлината в тялото, в ръцете, краката и треперещите длани. Но после винаги се събуждаха с барабаненето на дъжда, с безкрайните бистри мастилени огърлици, стичащи се по покрива, по пътеката, над градини и гори. И сънищата им се разтапяха.
Вчера цял ден бяха чели за слънцето. За това как прилича на лимон и колко е горещо. И бяха писали къси разказчета, есета или стихчета за него:
Това бе стихотворението на Марго. Бе го прочела с тих глас в смълчаната класна стая, докато дъждът валеше навън.
— О, не си го писала ти! — запротестира едно от момчетата.
— Аз го написах — рече Марго. — Аз.
— Уилям! — обади се учителката.
Но това бе вчера. Сега дъждът отслабваше и децата се бяха залепили за огромните дебели стъкла на прозорците.
— Къде е учителката?
— Ще се върне.
— По-добре да побърза, ще го пропуснем!
Бутаха се и се въртяха като някакво полудяло колело, цялото в спици.
Марго стоеше самичка. Бе много крехко момиче, което сякаш се бе изгубило за цели години в дъжда и той бе измил синьото от очите й, червеното от устните и златистото от косата. Бе избеляла като стара фотография от прашен албум, а в редките случаи, когато отваряше уста, гласът й бе като на призрак. Сега стоеше отделно от другите и се взираше в дъжда и шумния мокър свят отвъд огромното стъкло.
— Ти пък какво гледаш? — обади се Уилям.
Марго не отговори.
— Говори, когато ти говорят! — Той я блъсна. Тя не помръдна; по-скоро се остави да бъде преместена от него, нищо повече.
Дръпнаха се настрана от нея, не искаха да я гледат. Усети ги как се махат. Правеха го, защото не играеше с тях в ехтящите тунели на подземния свят. Заплюваха ли я да гони, тя стоеше и примигваше, без да тича след тях. Когато класът пееше песни за радост, живот и игри, устните й едва помръдваха. Оживяваха се единствено когато пееха за слънцето и лятото, докато гледаше мокрите стъкла.
И, разбира се, най-голямото й престъпление бе, че бе дошла тук от Земята само преди пет години и си спомняше слънцето, помнеше как се издигаше в небето, помнеше и самото небе в Охайо, когато беше на четири години. А те бяха прекарали на Венера целия си живот, били са само на две, когато слънцето се бе показало за последен път, и отдавна бяха забравили цвета и топлината му и какво представлява. А Марго помнеше.
— Като мъничка монета е — каза веднъж със затворени очи.
— Не, не е! — викаха децата.
— Като огъня в печката.
— Лъжеш, не помниш!
Но тя помнеше, стоеше тихо, отделно от всички тях, и гледаше стичащата се вода по прозорците. Преди около месец бе отказала да влезе под душа в училищната баня, бе притиснала длани към ушите си и бе крещяла, че водата не бива да докосва главата й. След тази случка смътно, съвсем смътно усещаше, че е различна, че те го усещат и странят от нея.
Носеше се слух, че баща й и майка й щели да я върнат на Земята догодина; явно това бе жизненоважно за нея, тъй като щеше да струва хиляди долари на семейството й. И тъй, децата я мразеха поради всички тези важни и не чак толкова важни причини. Мразеха белоснежното й лице, изпълненото с очакване мълчание, тънката й фигура и вероятното й бъдеще.
— Махай се! — Момчето отново я блъсна. — Какво чакаш?