Едва тогава тя се обърна и го погледна. Онова, което чакаше, се четеше в очите й.
— Хей, недей да чакаш тук! — викна грубо момчето. — Нищо няма да видиш!
Устните й помръднаха.
— Нищо! — изкрещя той. — Всичко това беше шега, нали? — Обърна се към другите деца. — Днес няма да се случи нищо. Нали?
Всички запремигваха към него, после разбраха, разсмяха се и заклатиха глави.
— Нищо няма да се случи, нищо!
— Но… — прошепна Марго и в очите й се изписа безпомощност. — Но нали днес е денят. Учените са го предсказали. Казват, знаят, че слънцето…
— Всичко е шега! — каза момчето и я сграбчи грубо. — Хайде, елате да я пъхнем в килера, преди да дойде учителката!
— Не — рече Марго и заотстъпва.
Наобиколиха я, хванаха я и я понесоха — протестираща, после молеща се и накрая плачеща — обратно към един от тунелите, в една стая, в килер, блъснаха я там и заключиха вратата. Стояха и гледаха как вратата се тресе от ударите й. Чуваха приглушените й викове и плач. После с усмивка се върнаха обратно точно когато дойде учителката.
— Готови ли сте, деца? — Тя си погледна часовника.
— Да! — отвърнаха те в хор.
— Всички ли сме тук!
— Да!
Дъждът отслабна още повече.
Струпаха се пред огромната врата.
Дъждът спря.
Сякаш нещо се повреди насред филм за лавина, торнадо, ураган или вулканично изригване — отначало звукът заглъхна и после замлъкна; спря целият шум, всички гърмежи, тътени и рев; после някой изтръгна филма от прожекционния апарат и сложи вместо него диапозитив със спокоен тропически пейзаж, който не помръдваше и не потрепваше. Светът замръзна като на картина. Тишината бе тъй огромна и невероятна, че имаш чувството, че са ти запушени ушите или съвсем си оглушал. Децата сложиха длани на ушите си. Отдръпнаха се едно от друго. Вратата се плъзна настрани и до тях достигна миризмата на смълчания, очакващ свят.
Слънцето се показа.
Имаше цвят на пламтящ бронз и бе много голямо. Небето около него бе като нажежени сини плочки. Джунглата пламтеше от слънчевата светлина. Освободени от магията, децата се втурнаха с викове към пролетта.
— Не се отдалечавайте — викна учителката след тях. — Нали знаете, имате само два часа. Едва ли ще искате да ви навали!
Но те вече тичаха, обърнали лица към небето: усещаха слънцето по бузите си като гореща ютия; сваляха якетата си и оставяха лъчите му да изгарят ръцете им.
— По-добре е от слънчевите лампи, нали?
— Много, много по-добре!
Спряха да тичат и застанаха сред огромната джунгла, която покриваше Венера, която растеше и никога не спираше, неукротимо, бързо, направо пред очите им. Джунглата бе като гнездо на октоподи, размахващи грамадни растителни пипала като от плът, трептящи, разцъфващи през кратката пролет. Бе с цвета на гума и пепел след многото години без слънце. С цвета на камък, на бяло сирене и на мастило. С цвета на луната.
Децата се смееха и лягаха върху матрака на джунглата, чуваха я как въздиша и писука под тях, еластична и жива. Тичаха сред дърветата, подхлъзваха се и падаха, блъскаха се едно друго, играеха на криеница и гоненица, но най-много присвиваха очи към слънцето, докато по бузите им не потичаха сълзи, протягаха ръце към жълтото и изумителното синьо, вдишваха свежия въздух и се вслушваха в тишината, която ги бе потопила в благословено море от покой. После тичаха с викове като диви животни, избягали от клетките си. Цял час тичаха и не спираха.
И тогава…
Насред цялото тичане и игри едно от момичетата изплака.
Всички спряха.
Застаналото на открито момиче протегна ръка.
— Ох, вижте, вижте — с треперещ глас рече то.
Приближиха и погледнаха в отворената й длан.
В центъра й имаше една-единствена дъждовна капка, огромна и тежка.
Момичето се разплака, без да откъсва поглед от нея.
Децата погледнаха смълчано към небето.
— О. Ох.
Няколко студени капки тупнаха по носовете, бузите и устата им. Слънцето избледня зад раздвижилата се мъгла. Подухна хладен вятър. Децата се обърнаха и тръгнаха обратно към подземния дом, отпуснали ръце, с помръкващи усмивки.
Трясък на гръмотевица ги стресна и те започнаха да се бутат и да бягат като листа пред ураганен вятър. Мълния удари на десет мили от тях, на пет мили, на една, на половин. За миг небето притъмня, сякаш бе нощ.
Останаха още малко при входа на подземието, докато не започна да вали силно. После затвориха вратата и чуха титаничния звук на дъжда, падащ на тонове и лавини, навсякъде и завинаги.
— Още седем години ли ще е така?
— Да. Седем.
Едно от децата тихо възкликна:
— Марго!