Рей Бредбъри
Цялото лято в един ден
— Готови ли сме?
— Сега веднага ли?
— След малко.
— Ама учените наистина ли знаят? Днес ли ще е, а?
— Гледайте, гледайте! Вижте с очите си!
Децата се притискаха едно о друго като рози, размесени с плевели, трупаха се да зърнат скритото слънце.
Валеше.
Валеше от седем години; хиляди и хиляди дни, състоящи се, изпълнени от край до край с ромон и плискане на вода, с мелодичния звънтеж на дъждовните пристъпи и тътена на бури, толкова свирепи, че заливаха островите като вълни на мощен прилив. Хиляди гори бяха съсипвани от дъжда и наново израстваха хиляди пъти, за да бъдат съсипани отново. И такъв си бе открай време животът на планетата Венера, а в класната стая бяха събрани децата на мъжете и жените от звездолетите, дошли в един дъждовен свят да положат началото на цивилизация и да преживеят тук живота си.
— Спира, спира!
— Да, да!
Марго стоеше настрани от тях, от тези деца, които не помнеха ни един миг, когато не се е изливал дъжд, дъжд и пак дъжд. Всички те бяха по на девет години; и да бе имало ден, преди седем години, когато слънцето се бе показало за един час и бе открило лика си пред смаяния свят, те не си го спомняха. Понякога, нощем, тя чуваше как се мятат в смътен спомен и знаеше, че сънуват злато или жълта боичка, или монета толкова голяма, че можеш да купиш с нея целия свят. Знаеше — те си мислят, че помнят някаква топлинка, както когато кръвта нахлуе в лицето, в тялото, в ръцете, в краката и в разтрепераните ти длани. Но после, още щом се събудеха, чуваха ритмичното потропване, виждаха безчет прозрачни мънистени огърлици да се търкалят по покрива, по пътеката, над градинката, над гората и от сънищата им не оставаше и помен.
Вчера в училище цял ден бяха чели за слънцето. За това колко прилича на лимон и колко е горещо. И бяха писали разказчета, съчинения или стихотворения за него:
„Зная: цвете е слънцето за нас, то цъфти един единствен час.“
Такова бе стихотворението на Марго, прочетено тихичко в стихналата класна стая, докато навън валеше дъждът.
— Ами, това не си го писала ти! — разбунтува се едно от момчетата.
— Аз съм го писала — отвърна Марго. — Аз.
— Уилям! — подвикна учителката.
Но това бе вчера. А сега дъждът намаляваше и децата се бяха залепили за големите дебели стъкла на прозорците.
— Къде е учителката?
— Ще дойде.
— Тя да побърза, че ще го пропуснем!
Връхлитаха едно върху друго като шеметно колело, цялото от въртящи се спици.
Марго стоеше самичка. Бе много болнаво момиченце, което сякаш с години бе стояло на дъжда и дъждът бе размил синия цвят на очите й, червения цвят на устните й, жълтия цвят на косата й. Също като стара фотография от някой албум, която са избърсали от праха — избеляла, а случеше ли се да заговори, гласът й бе призрачен. Сега стоеше отделно от другите, взираше се в дъжда и в шумния мокър свят отвъд огромното стъкло.
— Ти пък какво гледаш? — рече Уи-лям.
Марго не отвърна.
— Отговаряй като те питат!
Той я блъсна. Но тя не помръдна; по-скоро се остави той да я премести — и само толкова.
Дръпнаха се встрани от нея, не им се гледаше. Усети, че се махат. Правеха така, понеже тя не играеше с тях из кънтящите тунели на подземния град. Кажеха ли й „Ти гониш!“ и хукнеха, оставаше на мястото си и премигваше, но не тичаше след тях. Когато съучениците й пееха песни за щастието, за живота и игрите, устните й едва-едва помръдваха. Само когато пееха за слънцето и за лятото, устните и се раздвижваха, както гледаше потъналите във вода прозорци.
Пък и, разбира се, най-голямото й престъпление бе, че бе дошла тук от Земята само преди пет години и помнеше слънцето, помнеше какво било слънцето и какво било небето, когато тя била на четири години, в Охайо. А те, те бяха прекарали на Венера целия си живот и са били само на две години, когато слънцето се е показало за последен път; отдавна са забравили цвета му и топлината му и как точно е станало всичко. Но Марго си спомняше.
— То е като монетка — каза тя веднъж, затворила очи.
— Не, не е! — развикаха се децата.
— Като огън — каза тя, — като огън в печка.
— Лъжеш, ти не помниш! — викаха децата.
Но тя си спомняше, стоеше си безмълвна далеч от всички тях, загледана в изменчивата шарка по прозорците. А веднъж, преди месец, бе отказала да влезе под душа в училищната баня и, стиснала ушите и главата си с ръце, крещеше, че не бива да си мокри главата. И след този случай смътно, съвсем смътно бе усетила: тя не е като другите и те го съзнават и странят от нея.
Говореше се, че догодина баща й и майка й щели да си я отведат пак на Земята; за нея това, изглежда, бе съдбоносно, макар да означаваше, че семейството й ще загуби хиляди долари. И поради всички тези причини, важни и маловажни, децата я мразеха. Мразеха бледото й като сняг лице, мълчанието й, изпълнено с очакване, мършавостта й и очертаващото се пред нея бъдеще.