Стресна ги трясък на гръмотевица и, като листа пред надигащ се ураган, те се запрепъваха едно в друго и хукнаха. Падна мълния на десет мили от тях, на пет мили от тях, на една миля, на половин. Небето мигновено притъмня като в полунощ.
Постояха на входа на подземието, докато заваля силно. После затвориха вратата и чуха всепоглъщащия звук на дъжд, който лее тонове, порои над всичко и за вечни времена.
— А сега още седем години ли?
— Да. Седем.
После едно от тях изписка:
— Марго!
— Какво?
— Остана в килера, където я заключихме.
— Марго!
Стояха като колове, сякаш някой ги бе вкопал в пода. Гледаха се, после извръщаха поглед. Гледаха навън към света, където сега валеше, валеше безспир. Не можеха да издържат чужд поглед. Лицата им бяха сериозни и бледи. Гледаха ръцете или краката си, навели глави.
— Марго.
Едно от момичетата каза:
— Ами…
Никой не помръдна.
— Хайде — прошепна момичето.
Бавно минаха по коридора под звуците на дъжда. Свиха през вратата към стаята под звуците на бурята и гръмотевиците, по лицата им играеха светкавици, синкави и страшни. Бавно стигнаха вратата на килера и застанаха пред нея.
Зад вратата на килера цареше пълна тишина.
Отключиха вратата още по-бавно и пуснаха Марго.