Беше фино като кошута създание с права златисто-кестенява коса, с очи като на куклата Барби, с мека извивка на устните. Тринайсет-четиринайсетгодишно, малките му гърди бяха щръкнали под избелялата тениска, скъсана на врата. Носеше къси дънкови панталонки и имитация на сандали Бъркънсток, които изглеждаха прекалено големи за фините му крачета.
Дейзи я поздрави приятелски, но погледът на очите Барби си оставаше враждебен и мрачен.
— Казвам се Дейзи.
— Истинското ти име ли е?
— Истинското ми име е Теодосия — майка ми си е падала по театъра, — но всички ме наричат Дейзи. А ти как се казваш?
Последва дълго мълчание.
— Хедър.
— Колко хубаво. В цирка ли си? Сигурно си, иначе нямаше да си тук.
— Аз съм от трупата акробати Брейди Пепър.
— Значи си артистка! Страхотно. Никога не съм познавала цирков артист.
Хедър я изгледа с онова презрение, което могат да постигнат само тийнейджърите.
— В цирка ли отрасна? — Докато задаваше въпроса си, Дейзи претегляше наум доколко бе морално да изпроси цигара от едно девойче. — На колко години си, между другото?
— Скоро навърших шестнайсет. Тук съм от известно време.
Забучи цигарата в ъгълчето на устните си, там тя изглеждаше някак неприлично. Присвила очи от дима, тя започна да подмята един по един обръчите във въздуха, докато накрая не полетяха и петте. Гладкото й чело се намръщи в опита й да се съсредоточи и Дейзи остана с впечатлението, че не й бе лесно да жонглира, особено след като очите й се насълзиха от дима.
— Кой е Брейди Пепър?
— Мамка му! — Хедър изтърва един обръч, но хвана останалите четири. — Брейди е баща ми.
— Само двамата ли участвате в номера?
Хедър я изгледа така, сякаш бе мръднала.
— Как ли не! Да играем аз и Брейди, след като не мога да въртя дори пет обръча.
Дейзи се запита дали Хедър бе така груба и с всички останали.
— Брейди изпълнява номера си с братята ми Мат и Роб. Аз само стоя встрани и правя реверанси.
— Реверанси ли?
— Ами заемам разни пози за публиката. Нищо ли не разбираш?
— За цирка — нищо.
— Тогава сигурно разбираш от мъже. Видяхте преди да влизаш във фургона на Алекс. Знаеш ли какво казва Шеба за жени, които се замесват с Алекс?
Дейзи бе съвсем сигурна, че не иска да чуе.
— Коя е Шеба?
— Шеба Куест. Тя е собственичка на цирка, след като мъжът й умря. Та тя казва, че всяка жена, която се опита да се сближи с Алекс, все едно е пожелала смъртта.
— Така ли?
— Те двамата се мразят. — Дръпна силно от цигарата и се закашля. След като се посъвзе, изгледа Дейзи с присвити очи, сякаш искаше да я унищожи, но тази пози изглаждаше смешна при фееричната му фигурка. — Бас ловя, че ще те изрита, след като те чука няколко пъти.
Дейзи бе чувала най-различни неприлични приказки още като дете, но въпреки това намери думата за смущаваща. Самата тя никога не изричаше мръсотии. Още едно бунтарство, плод на възпитанието й.
— Толкова си хубава. Наистина е жалко да се разваля хубостта с такъв език.
Хедър я изгледа с неописуемо презрение.
— Разкарай се.
Извади цигарата от уста и я пусна на земята зад петата на сандала си.
Дейзи погледна с копнеж угарката. В нея оставаха поне три хубави дръпвания.
— Алекс може да има всяка жена, която пожелае — рече през рамо Хедър, като си тръгна. — Можеш сега да си му гадже, но няма да останеш за дълго.
Преди Дейзи да успее да й каже, че е жена, а не гадже на Алекс, девойчето изчезна. И при най-голямо желание от своя страна Дейзи едва ли можеше да окачестви първата си среща с човек от цирка за успешна.
Прекара следващия половин час в бродене из площадката, гледаше разходките на слоновете отдалеко, опитваше се да не се пречка никому. Разбра, че в начина на построяването на цирка съществува неуловим за чуждото око ред. На централната алея бяха разположени магазинчетата за сувенири и за лакомства, както и палатка, украсена с ярко оцветени флагове, на които бяха изрисувани животни, които страховито поглъщаха плячката си. Над входа й бе изписано Менажерия Братя Куест. Срещу нея имаше каравана с гише за билети в единия си край. Тежките камиони бяха паркирани встрани и по-далеч, докато жилищните фургони и каравани бяха в дъното.