— За какво говориш?
— Исках това дете не по-малко от теб, но не го бях разбрал до онази нощ, когато избяга. Съзнавам, че аз съм виновен, дето си изгубила бебето. Ако се бях погрижил по-добре за теб, това никога нямаше да стане.
Тя сбърчи чело.
— Не съм изгубила бебето.
Той я зяпна.
— Още съм бременна.
— Но нали каза — като ти рекох, че искам да поговорим, каза, че било твърде късно да направиш аборт.
— Вече съм бременна четири месеца и половина. Абортът е незаконен.
Въпреки че видя как радост озарява лицето му, устните й се извиха в цинична усмивка, нещо, което никога не бе мислил, че ще забележи у нея.
— Това променя нещата, нали, Алекс? Сега, след като знаеш, че сладкишът все още се пече във фурната и ще си остане там, бас ловя, че няма да искаш чак толкова да ме отведеш със себе си.
Емоциите следваха в съзнанието му толкова бързо една подир друга, че не можеше да се справи с тях. Тя все още носеше тяхното дете. Мразеше го. Не искаше да се върне. Не можеше да се оправи в този хаос на чувства, затова се зае с практичните въпроси.
— Взела ли си мерки за медицинско наблюдение?
— Наблизо има болница.
— Болница ли?
Притежаваше цяло състояние, а жена му ходеше в някаква си болница. Трябваше да я отведе оттук — някъде, където да може да изтрие с целувки тази неумолима решителност от лицето й. Единственият начин да го постигне, обаче, бе да се нрави на коравия мъжкар.
— Ако това е представата ти как трябва да се погрижиш за себе си, не съм особено впечатлен. Отслабнала си и си бледа. Толкова си напрегната, че изглеждаш готова да рухнеш всеки миг.
— Кой го е еня? Ти не искаш това дете.
— О, не, страшно го искам! Фактът, че реагирах като негодник, когато ми съобщи новината, не означава, че не съм се освестил. Знам, че не искаш да дойдеш с мен, но засега нямаш друг избор. Застрашаваш и себе си, и детето, Дейзи, а аз не мога да ти позволя да го направиш.
Видя, че бе намерил слабото й място, но тя все още се съпротивляваше.
— Нямаш думата по тези въпроси.
— Имам и още как! И ще направя така, че и ти, и детето да сте в безопасност.
В очите й се прокрадна опасение.
— Ще играя грубо — рече той. — Няма да ми отнеме много време, за да науча къде работиш и ти гарантирам, че службата ти веднага ще изчезне.
— Нима ще го направиш?
— Без изобщо да се колебая.
Раменете й хлътнаха, той разбра, че спечели, но не изпита никакво задоволство.
— Вече не те обичам — прошепна тя. — Изобщо не те обичам.
Гърлото му се сви.
— Няма нищо, скъпа. Аз те обичам достатъчно и за двама ни.
23.
Алекс откара Дейзи до къщурката в работнически квартал, недалеч от зоологическата градина. В малкото предно дворче имаше статуйка на Дева Мария, която ведно с едър слънчоглед сякаш бдеше над цветна леха с червени петунии. Тук Дейзи бе наела стая с изглед към телената ограда на задния двор; докато сбираше оскъдния си багаж, той се измъкна да уреди въпросите с хазяйката й, но разбра, че си бе предплатила наема за месеца.
От бъбривата жена научи, че Дейзи работела през деня като секретарка в козметичен салон, а вечер — като сервитьорка в една механа в квартала. Нищо чудно, че бе толкова уморена. Нямаше кола, затова ходеше или пеша, или пътуваше с автобус, защото спестяваше всички пари за идващото бебе. Фактът, че жена му живееше в крайна бедност, докато той притежаваше две луксозни коли и къща, пълна с безценни произведения на изкуството, заби още един пирон в ковчега на чувството му за вина.
Като излязоха на пътя, той си помисли дали да не я отведе в дома си в Кънектикът, но бързо отхвърли идеята. Тя се нуждаеше не само от физическо възстановяване; имаше нужда и от емоционално възраждане и любимите й животни навярно щяха да му помогнат да й създаде условия за това.
Беше толкова познато, че Дейзи изпита миг на блаженство, докато пикапът бавно спираше. Тя и Алекс пътуваха — поредния преход до следващата площадка. Беше влюбена и бременна, разбуди се изведнъж, когато осъзна реалността.
Той извади ключовете от таблото и отвори вратата.
— Трябва да поспя малко, иначе ще налетя на някой стълб. Почакай тук, докато ни регистрирам.
Той слезе и затвори вратата зад себе си.
Смрачаваше се и тя се облегна на седалката, затвори очи, за да прогони от сърцето си нежността, която долови в гласа му. Той бе обладан от чувството за вина, всеки можеше да го забележи, но тя не искаше да се поддаде на манипулация. Лъжите, които бе изрекъл преди това, несъмнено бяха подобрили настроението му, но ако повярваше в тях, сама щеше да падне в капана. Имаше дете, което да защищава, и вече не можеше да си позволи лукса на глупавия оптимизъм.