— Нямаш никакво право!
Прониза я болка. Едва преглътна онова, което възнамеряваше да му каже, за да се скрие отново зад ледената бариера и да се озове в безопасност. Емоциите бяха неин враг. Можеше да мисли единствено за това кое ще е най-добро за детето й.
Без да каже нещо, тя се захвана отново с яденето си — храни се, докато повече не можеше да поеме и глътка. Игнорира опитите му да завърже разговор, не обърна внимание, че той самият почти не хапна. В мислите си тя бе избягала на една красива ливада, където можеше да броди свободно с бебето си, а двамата ги пазеше един могъщ тигър на име Синджун, който ги обичаше и повече не се нуждаеше от клетка.
— Изтощена си — рече той, когато най-сетне тя остави вилицата. — И двамата се нуждаем от сън. Нека си легнем рано.
Тя се надигна от стола си, взе нещата си и влезе в банята; наслади се на продължителен душ. Когато излезе, в апартамента бе тъмно, светлина нахлуваше единствено през процепите в завесите. Алекс лежеше по гръб в по-далечния край на огромната спалня.
Беше толкова уморена, че едва стоеше на крака, ала при вида на голите му гърди тя се спря на място.
— Всичко е наред — прошепна той в мрака. — Няма да те докосна, скъпа моя.
Тя остана на място, докато не осъзна, че нямаше никакво значение дали ще я докосне или не. И в двата случая нямаше да изпита нищо.
Алекс мушна ръце в якето си и се облегна на противоураганната стена, която ограждаше от една страна площадката, на която щяха да останат два дни. Намираха се в окръг Монро, Джорджия, в октомврийското утро се носеше напомняне за идваща есен.
Приближи ги Брейди.
— Изглеждаш ужасно.
— Аха, ама и ти не изглеждаш по-добре.
— Жени — изсумтя той. — Не мога да живея с тях Не съм в състояние да ги пречукам нощем, докато спят.
Алекс не можа дори да се усмихне. Брейди може да имаше проблеми в отношенията си с Шеба, но поне с Хедър всичко вървеше добре. Двамата прекарваха доста време заедно и Брейди бе далеч по-търпелив треньор отпреди. Това носеше успех, защото изпълненията на Хедър непрекъснато се подобряваха.
Той и Дейзи се бяха върнали преди десет дни и целият цирк бе разбрал, че с нея нещо изобщо не бе наред. Вече не се смееше както преди, не тичаше по площадката с развята опашка. Беше учтива с всички — дори помогна на Хедър за домашните й — но всички онези качества, които й придаваха неповторимостта и бяха изчезнали. И всички очакваха от него да й помогне да се оправи.
— Дейзи е много по-различна, откак се върна.
— Просто свиква с бременността, това е.
Брейди обаче не можеше да се подлъже лесно.
— Липсва ми онази Дейзи. Все ми се бъркаше в работата — е, това не ми липсва — но ми липсва онзи начин, по който се грижеше за всички. А сега изглежда не я интересува нищо друго, освен Синджун и слоновете.
— Ще й мине.
— Аха, сигурно.
Гледаха мълчаливи как разтоварваха камион със сено. Алекс видя как Дейзи вдигна стиска дълги треви и започна да търка Пудннг. Беше й казал, че не иска да работи, но тя му отвърна, че била свикнала да са труди. Сетне се опита да й нареди да се държи настрани от слоновете, с изключение на Тейтър, боеше се да не би някой да я събори. Тя го погледна тъй, сякаш не съществуваше, и постъпи както пожела сама.
Брейди скръсти ръце на гърдите си.
— Реших, че трябва да ти кажа: снощи пак я видях сгушена в клетката на Синджун.
— По дяволите! Ще я окова в белезници, ако не се държи надалеч от клетката на тоя тигър!
— Ужасно се изплаших, това мога да ти кажа. Не искам да я виждам такава.
— Да, и ти не си единственият.
— Защо не направиш нещо?
— Какво предлагаш? Докарах една от колите си от Кънектикът, та да не й се налага да пътува с пикапа, но тя каза, че пикапът й харесвал. Купих й цветя, не им обърна внимание. Опитах се да поръчам нов фургон, но като разбра, тя изпадна в ярост и трябваше да отменям поръчката. Не знам какво друго да направя. — Прокара пръсти в косата си. — Защо ли ти го казвам? Ако разбираше нещо от жени, нямаше да се въртиш около Шеба.
— Няма да ме въвлечеш в спор.
— Дейзи ще се оправи. Въпрос на време.
— Сигурно. Навярно си прав.
— Прав съм, ами!
Ако го повтореше безброй пъти, може би това щеше да се превърне в истина. Колко му липсваше онази, другата Дейзи! Вече не плачеше. Преди се разплакваше тъй лесно, както дишаше, а сега изглеждаше като имунизирана срещу каквато и да е емоция. Спомни си как се хвърли в обятията му от рампата на фургона за животни, спомни си смеха й, докосването на косата й. Страдаше за нея така, както не бе страдал за никого, а предишната вечер бе стигнал предела.