— Шеба, държа на теб. Мисля си, че дори те обичам. Но не мога да се оженя за теб. И аз имам гордост, а ти винаги гледаш да я стъпчеш.
Тя се сепна и се дръпна, хвърляше с очи гърмове и мълнии, държеше се тъй, сякаш той бе някаква хлебарка.
— Не мисля, че някой те е молил да се жениш.
Не го биваше много с думите, но имаше нещо, което се опитваше да й каже от известно време, нещо важно.
— Бих искал да се оженя за теб. Но ще ми бъде много трудно да съм женен за жена, която непрекъснато се опитва да ме мачка.
— За какво говориш? Ти също ме унижаваш.
— Да, но без да искам, а ти го правиш нарочно. Има голяма разлика. Ти наистина смяташ, че си по-добра от всички други. Мислиш се за съвършена.
— Никога не съм го казвала.
— Тогава признай някоя своя слабост.
— Не мога да играя на трапеца както преди.
— Не става дума за това. Говоря за нещо вътрешно, което не е така добро, както трябва да бъде. Всеки има по нещо такова.
— При мен всичко е наред, пък и не разбирам за какво говориш.
Той тъжно поклати глава.
— Знам, че не разбираш, мила. А докато не разбереш, за двама ни няма много шанс.
Пусна я, но преди още да стигне до вратата, тя се разкрещя:
— Нищо не разбираш! Това, че съм просто корава, не означава, че не съм добър човек. Не е така, по-дяволите! Добра съм!
— А освен това си и снобка — рече той, като се извърна. — През повечето време мислиш единствено за собствените си чувства. Обсебена си от миналото и си най-надутият човек, когото познавам.
В един момент тя остана безмълвна, слисана, но след това отново се развика.
— Лъжец! Аз съм добър човек! Добра съм!
Яростният й вик предизвика студени тръпки, които полазиха по гърба му. Знаеше, че тя ще отвърне като ужилена, но успя да стигне до вратата, преди чинията с тако да се разбие в нея.
Докато бродеше тази вечер из площадката, Дейзи се улови, че й се иска да участва още в представленията с Алекс. Така поне щеше да има някакво занимание. Когато той обяви, че тя няма да излезе с него на арената, не изпита нито облекчение, нито разочарование. Беше й просто безразлично. През последните шест седмици бе открила болка, далеч по-силна от онази, която може да причини камшикът.
Гледаше как публиката изпълва шапитото. Боязливи деца се държаха за полите на майките си, а бащите носеха уморени хлапета с петна от захарните ябълки около устните им. Допреди скоро тази гледка пълнеше очите й със сантиментални сълзи, като си представеше как Алекс носи тяхното дете. А сега очите й бяха сухи. Наред с всичко друго, тя бе изгубила и способността да плаче.
Тъй като циркът нямаше да се мести тази вечер, работниците бяха освободени за вечерта и бяха заминали в търсене на ядене и пиене. На площадката бе тихо. Докато Алекс подготвяше Миша, тя облече един от старите му пуловери, сетне си проправи път сред спящите слонове и спря пред Тейтър. Коленичи, намести се под предните крака на слончето и го остави да положи крайчеца на хобота си върху коляното й.
Загърна се с пуловера на Алекс. Меката вълна носеше неговия аромат, тази особена смес от миризма на сапун, слънце и кожа, която би разпознала навсякъде. Нима щяха да й отнемат всичко, което обичаше?
Чу шума на тихи стъпки. Тейтър размърда задните си крака, появиха се чифт крака, обути в дънки; не й бе трудно да познае чии са.
Алекс клекна до нея, подпря лакти на коленете си, ръцете му виснаха между тях. Изглеждаше толкова уморен, че в първия миг й се прииска да го утеши.
— Моля те, излез оттам — прошепна той. — Толкова много ми липсваш.
Тя опря лице о набръчканата кожа на крака на Тейтър.
— Мисля да поостана тук още малко.
Раменете му увиснаха, задраска нещо с показалец в праха.
— Къщата ми… голяма е. Има една гостна в южното крило, която гледа към стара градина.
Тя въздъхна тихичко.
— Хладно е тази вечер. Есента идва.
— Мисля, че можем да я превърнем в детска. Хубава стая е. Слънчева, с голям прозорец. Можем да я обзаведем и с люлеещ стол.
— Винаги съм обичала есента.
Животните се размърдаха, едно от тях изхърка тихо насън. Тейтър вдигна хобота си от коляното й и обви рамото на мъжа й. Тихият тон на Алекс не прикриваше горчивината му.
— Никога няма да ми простиш, нали?
Тя не отвърна нищо.
— Обичам те, Дейзи! Обичам те толкова много, че страшно боли.
Тя усети страданието му, видя изписаната върху лицето му уязвимост и макар да знаеше, че бе причинена от чувството за вина, самата бе изпитала толкова силна болка, че не намираше удоволствие да причинява подобно нещо другиму, особено на човек, който още означаваше толкова много за нея. Заговори с колкото е възможно по-благ тон: