— Ти не знаеш как да обичаш, Алекс.
— Може би това бе вярно някога, но вече не е.
Може би успокоена от това, че седеше под сърцето на Тейтър, а може би се дължеше на болката на Алекс, но тя усети как ледената бариера в душата й започна да се разпуква. Въпреки всичко тя още го обичаше. Излъга и него, и себе си, когато му каза, че не го обича. Той бе духовният й другар, а сърцето й щеше да му принадлежи завинаги. Осъзнавайки това, тя изпита още по-дълбоко огорчение. Ако отново станеше жертва на любовта си към него, това можеше да я съсипе, а не биваше да си го позволи, заради бебето.
— Не разбираш ли? Това, което изпитваш, е чувство за вина, а не любов.
— Не е вярно.
— Ти си горд човек. Пристъпи това си чувство и сега се опитваш да намериш изкупление. Разбирам го, но няма да се оставя животът ми да се диктува от думите ти, които всъщност не носят истинския си смисъл. Това дете е прекалено важно за мен.
— То е важно и за мен.
Тя потрепна.
— Не го казвай. Моля те…
— Бих доказал любовта си, ако мога, но не знам как да го направя.
— Ще трябва да ме пуснеш да си вървя. Зная, че ще пострада гордостта ти и съжалявам за това, но да бъдем заедно при това положение е твърде тежко.
Той не отвърна нищо. Тя затвори очи и се опита да се скрие зад ледената бариера, зад която досега се бе намирала в безопасност, но той й бе нанесъл твърде много пукнатини.
— Моля те, Алекс — прошепна смазана тя. — Моля те, пусни ме да си ида.
Думите му бяха едва доловими.
— Наистина ли искаш това?
Тя кимна.
Никога не си бе мислила, че ще го види победен, но в този миг някаква вътрешна искра у него изгасна.
— Добре — рече дрезгаво. — Ще направя онова, което желаеш.
Спазъм на отчаяние разтресе тялото й, след като разбра, че всичко най-сетне свърши, сподави стона си, когато той се изправи. Ако наистина желаеше това, защо тогава бе толкова болезнено.
Встрани от тях премина някаква сянка, но и Дейзи, и Алекс бяха твърде погълнати от собствената си мъка, за да забележат, че някой бе подслушал най-съкровения им разговор.
24.
— Алекс!
Той вдигна рязко глава, беше се надвесил над двигателя на пилотонабивачната машина — викаше го Дейзи и гласът й му прозвуча точно такъв, както някога.
Стопли го вълна на надежда. Може би в крайна сметка не всичко бе свършило за него. Може би не бе искала да каже онова, което му рече преди два дни, и нямаше да се налага да я качва на самолета за Ню Йорк този следобед.
Захвърли гаечния ключ и се обърна към нея, ала надеждите му се изпариха като видя изражението й.
— Синджун го няма! Разтовариха животните, но него го няма. И Трей липсва.
Брейди излезе иззад двигателя, помагаше на Алекс с ремонта.
— Зад това стои Шеба. Обзалагам се на каквото щете.
Лицето на Дейзи бе пребледняло от вълнение.
— Каза ли ти нещо?
— Не, но през последните два дни е направо непоносима.
Дейзи погледна Алекс и за пръв път, откакто я бе открил в зоологическата градина, той изпита чувството, че наистина го вижда.
— Знаеш ли нещо за това?
— Не. Не ми е казвала нищо.
— Тя знае какво изпитваш към тигъра — рече Брейди. — Предполагам, че го е продала зад гърба ти.
— Но тя не може да направи това. Той е мой!
Прехапа устни, сякаш разбрала, че казаното не бе вярно.
— Опитах се да намеря Шеба преди време — рече Брейди, — но още не се е появила. Шорти докара фургона й, но колата й я няма.
Дейзи сви юмруци.
— Тя е направила нещо ужасно с него. Знам го.
Алекс искаше да я окуражи, но подозираше, че бе права.
— Ще позвъня тук-там да понауча нещо. Вие двамата защо не поговорите с работниците, да разберете дали не знаят нещо?
Никой обаче не знаеше. В следващите два часа говориха с всички от цирка, само за да узнаят, че никой не бе виждал Шеба от предишната вечер.
Дейзи беше като обезумяла. Къде бе Синджун? Какво бе сторила Шеба с него? Бе понаучила доста неща за пазара на застаряващи циркови животни, за да е сигурна, че шансовете му да попадне в сносна зоологическа градина бяха минимални. Какво щеше да стане с тигъра й!
Дойде и отмина часът, в който трябваше да бъде на летището. Алекс бе настоял да отседне у баща си, докато не реши какво ще прави, но сега изобщо не можеше да става въпрос за тръгване. Пренебрегна перленосивия спортен лексус с регистрационни номера от Кънектикът — още един от щедрите подаръци на Алекс, и седна на задния капак на стария черен пикап, който я бе возил по време на цялото й душевно пътуване през лятото до тази мрачна октомврийска вечер. Оттам наблюдаваше площадката.