С цялата си сила се хвърли върху гърдите му. Изненада го и той се просна по гръб върху стърготините. Преди да успее да се изправи, тя го затисна с тяло.
— Не ставай глупав, Алекс! Сериозно говоря. — Зарови шепи в гъстата му, тъмна коса и стисна юмруци. — Умолявам те! Стигнахме твърде далеч, за да ти позволя да се правиш сега на глупак. Но вината е повече твоя и ти го знаеш. Всичките онези приказки за това, че не знаеш как да обичаш. А когато наистина ме заобича, аз си помислих, че е чувство за вина. Трябваше да разбера. Трябваше да…
— Пусни ме, Дейзи.
Можеше с лекота да я отхвърли, но тя знаеше, че няма да го направи заради бебето. И защото я обичаше.
Притисна се връз него, обви с ръце врата му и стисна силно, опряла буза до неговата. Прилепила бе възможно най-плътно торса и краката си към неговите, пръстите на краката й обхванаха глезените му.
— Нямам и намерение. Сега си ядосан, но след няколко минути ще ти отмине, веднага щом имаш възможността да премислиш всичко отново, а дотогава няма да ти позволя да направиш нещо, за което ще съжаляваш.
Стори й се, че усеща как тялото му започва да се отпуска, но не промени положението на тялото си, защото знаеше, че е хитър и това можеше да е номер, за да я улови със свален гард.
— Изправи се, Дейзи.
— Не.
— Ще съжаляваш.
— Не би ме наранил за нищо на света.
— Кой е споменавал за нараняване?
— Ти си бесен.
— Бил съм и по-щастлив.
— Наистина си бесен за това, което те накара да направиш.
— Не ме е накарала да направя нищо.
— Разбира се, че те накара. — Дейзи отдръпна глава, колкото да може да се ухили на начумереното му лице. — Подреди те най-добре, Алекс. Наистина го направи. Ако ни се роди момиченце, можем да го кръстим Шеба.
— Само през трупа ми.
Тя отново се сгуши в него и просто зачака така, легнала кротко отгоре му, сякаш бе най-добрият ортопедичен дюшек на света.
Устните му докоснаха ухото й.
Тя се притисна към него и прошепна:
— Искам да се оженим, преди да се е родило бебето.
Усети ръката му в косите си.
— Нали сме женени?
— Искам отново.
— Ами просто да го направим пак.
— Май се опитваш да говориш грубости, а?
— Ако се съглася, ще станеш ли?
— Обичаш ли ме?
— Обичам те.
— Изобщо не прозвуча любовно. Прозвуча, като скърцане със зъби.
— Аз наистина скърцам със зъби, но това не означава, че не те обичам с цялото си сърце.
— Наистина ли? — Отдръпна глава и лицето й светна в усмивка. — Тогава защо толкова бързаш да ме отхвърлиш от себе си.
Усмивката му бе лукава.
— За да мога да докажа любовта си.
— Е, сега вече ме плашиш.
— Нима се боиш, че няма да си ми достатъчна?
— О, не. Определено не се боя от това.
Тя сведе глава й захапа лекичко долната му устна. Това продължи половин секунда, след което се превърна в дълбока, чувствена целувка. След което тя заплака, защото всичко бе толкова хубаво.
Той зацелува мокрите й бузи, тя потърка с пръсти бузата му.
— Наистина ме обичаш, нали?
— Наистина — рече дрезгаво той, — и този път искам да ми повярваш. Умолявам те, скъпа моя.
Тя се усмихна през сълзи.
— Добре тогава. Да си вървим у дома.