Дейзи почувства тръпка на вълнение, въпреки че не вярваше и на дума от чутото.
Гласът на конферансието бумтеше и изпълваше цялата огромна палатка.
— Цирк Братя Куест е горд да представи… несравнимия Алексей Казака!
Арената светна с пълна сила, музиката засвири с драматична мощ и Алекс изскочи на арената в пълен галоп. Ръкавите на ризата му се ветрееха, скъпоценните камъни на пояса му грееха като капки кръв. Силният кон се изправи на задните си крака. Пренебрегвайки земното притегляне, Алексей вдигна ръце над главата си, оставайки на коня единствено благодарение на натиска на силните си крака.
Конят се спусна и Алексей изчезна. Дейзи ахна, само за да го види в следващия момент да се появява отново, виснал грациозно от седлото. Докато конят препускаше по арената, той изпълни няколко сръчни номера — и смели, и драматични. Най-накрая се върна на седлото, извади камшика, окачен на лъка на седлото и го изви с плясък в голяма дъга над главата си — звукът бе толкова силен, че хората на първия ред подскочиха.
Докато конферансието обявяваше номера, в тъмнината бяха подредени няколко колонки: върху тях имаше яркочервени обръчи с алени балони над тях. Обикаляйки арената, той спука балоните един по един — своего рода алени експлозии, след които капки кръв политаха във въздуха при всеки удар на камшика му.
Едно от момичетата, от миманса запали огромен свещник с шест дълги свещи. Той завъртя камшика в хипнотична дъга над главата си и сетне изгаси пламъчетата едно по едно.
Публиката аплодира, а онези от по-задните редове се изправиха, за да виждат по-добре. Алекс скочи леко на земята, а конят изтича в тръс извън арената. Осветлението намаля и той остана сам в кървавочервения кръг на прожектора. Взе и друг камшик и запляска с двата в синхрон, едната ръка горе, другата долу, зад себе си, пред себе си. Сетне затанцува над езиците на камшиците, изпълняваше сложните движения с такава мъжествена грация, че дъхът на Дейзи секна. Танцът достигна кресчендо, движенията му се ускориха и сякаш но някакво чудо двата камшика отново се превърнаха в един. С мощно извиване на ръката си той го развъртя над глава и камшикът избухна в пламъци.
Публиката ахна, осветлението изгасна и огненият камшик затанцува луда мазурка в мрака.
Когато осветлението бе отново запалено, Алексей Казака бе вече изчезнал.
4.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Дейзи се сепна, отвори рязко очи и се вгледа в онези кехлибарени очи, предизвикали кошмарите й. В един миг дори не бе наясно къде се намираше, но сетне всичко изведнъж й просветна: Алекс, венчавката, горящият камшик.
Усети ръцете му на раменете си, те единствени й попречиха да падне от пикапа, след като отвори вратата. Беше дошла да се скрие тук, защото нямаше смелостта да спи във фургона с единственото му легло и с непознат мъж с мистериозно минало, който размахва камшици.
Тя внимателно се освободи от хватката на ръцете му и се отдръпна към средата на седалката, колкото можа по-далеч от него.
— Колко е часът?
— Минава полунощ.
Едната му ръка си остана върху рамката на вратата, погледна я с кехлибарените очи, които бяха опустошили сънищата й. Вместо казашкия си костюм носеше стари дънки и избеляла тениска, но от това не изглеждаше по-малко заплашителен.
— Ангелско лице, ти си по-голяма беля, отколкото струваш.
Тя се престори, че оправя дрехите си, за да спечели време. След последното представление се върна във фургона, само за да види камшиците, които бе използвал в спектакъла, да лежат върху леглото, сякаш ги бе подготвил за следваща употреба. Опита се да не ги гледа, докато стоеше до прозореца и наблюдаваше как демонтират шапитото.
Алекс едновременно ръководеше хората и работеше с тях, виждаше как мускулите му се напрягат, като товареше седалките на автоповдигача, как мъкнеше екипировката и си спомни за онези завоалирани заплахи, които й бе отправил по-рано — предупрежденията за последиците, ако не прави така, както той й каже. Изтощена и самотна, тя повече не можеше да възприема камшиците като театрален реквизит. За нея си бяха заплаха и тъкмо тогава тя разбра, че няма да има кураж да заспи във фургона, дори и на дивана.
— Хайде, да вървим да си лягаме.
И последните паяжинки, предизвикани от съня, изчезнаха от погледа й и тя отново бе нащрек. Наоколо не се виждаше никой. Повече от камионите бяха заминали, а изглежда — и работниците с тях.
— Реших да спя тук.
— Не мисля така. В случай, че не си забелязала, зъбите ти тракат.