Утринта бе слънчева, топлият въздух, който струеше през отворените наполовина прозорчета, още не бе станал потискащо горещ. Тя не виждаше причина да се лиши от една толкова хубава утрин, като се чумери и затова най-сетне наруши мълчанието.
— Къде отиваме?
— Имаме среща близо до Грийнууд.
— Предполагам, че ще е прекалено от моя страна да се надявам, че среща не означава нещо от рода вечери и танци.
— Точно така.
— И колко време ще останем там?
— Една нощ.
— Надявам се, че няма да се налага да ставаме толкова рано сутринта.
— По-рано. Следващият преход е по-дълъг.
— О, не!
— Така работят циркове като този.
— Да не искаш да ми кажеш, че всяка сутрин ще е така?
— Има места, където оставаме и по два дни, но не са много.
— И колко време ще продължи това?
— Циркът има резервации до октомври.
— Но това е след шест месеца! — Представи си безкрайното бъдеще, в което все ще си слага грима в движение и ще криви линиите с молива. Шест месеца. Точно за толкова бе уговорен и бракът им.
— За какво се безпокоиш? — отвърна той. — Нали не си вярваш, че ще издържиш толкова дълго?
— Не мислиш ли, че бих могла?
— Това ще бъдат много дълги шест месеца — рече той с прекалено явна наслада. — Ще изминем доста мили. Имаме уговорени представления на север до Джързи и на запад до Индиана.
В пикап без климатична инсталация!
— Това е последният сезон на Братя Куест — рече той, — затова имаме толкова много резервации.
— Какво искаш да кажеш с това последен!
— Собственикът умря през януари.
— Оуен Куест ли? Дето името му е изписано върху фургоните?
— Да. Жена му Батшеба наследи цирка и го е обявила за продан.
Дали й се бе сторило, или наистина бе свил едва доловимо устни?
— Отдавна ли си в този цирк? — попита тя, решена да узнае повече за него,
— От време на време съм с него.
— Родителите ти циркови артисти ли бяха?
— Кои? Казаците или онези, които ме изоставиха в Сибир?
Той склони глава и тя зърна пламъче в очите му.
— Да не искаш да кажеш, че са те отгледали казаци?
— Снощи май не си слушала много внимателно.
— Снощното си бе чисто и просто измишльотина за шоуто. Знам, че някой трябва да те е научил да яздиш и да използваш камшика, но това едва ли са били казаци. Нали така?
Той се изсмя.
— Ама и теб си те бива, ангелско лице!
Не й се искаше да се остави да я отклонява от темата.
— От колко време си в цирка?
— Започнах да пътувам с Братя Куест малко преди да навърша двайсет и това продължи няколко години след като ги навърших. Оттогава съм работил по няколко седмици с цирка от време на време.
— А в останалото време какво си правил?
— Знаеш отговора на този въпрос. Лежах в затвора за убийството на онази сервитьорка.
Тя присви очи, давайки му да разбере, че е схванала номера.
— Да не искаш да кажеш, че не работиш през цялото време като управител на цирк?
— Аха.
Може би ако забави малко темпото, щеше да измъкне повече лична информация за него.
— Между другото, кои бяха братята Куест?
— Оуен Куест нямаше братя. Но следвайки традицията на Ринглинг, цирковите артисти смятат, че по-добре се приема, ако циркът е собственост на братя, дори и да не е. Оуен притежаваше този цирк двайсет и пет години и малко преди да умре ме помоли да го поведа за последен път под неговото име.
— Това сигурно е голяма жертва от твоя страна. — Погледна го с очакване, но след като той не отвърна, реши да го подтикне още малко. — Да си оставиш редовния живот… постоянната работа…
— Хм. — Пренебрегвайки любопитството й, той й посочи един електрически стълб до магистралата. — Дръж си очите отворени за стрелки, като ей ония там.
Тя забеляза три червени картонени стрелки, всяка от тях със синя буква К, прикачени към стълба и сочещи наляво.
— За какво са те?
— Те ще ни водят до следващата ни площадка. — Той намали и на първото кръстовище сви наляво. — Добс Мъри, той е нашият авангард: тръгва предишната вечер и поставя табелите. Нарича се табелиране на пътя.
Тя се прозя.
— Нямам търпение да стигнем. Веднага щом пристигнем, ще му дремна едно хубавичко.
— Боя се, че спането ще почака до вечерта. Циркът не може да си позволи да вози излишен товар и затова всички работят, дори и децата. И ти ще имаш работа.
— Нима очакваш от мен да работя!
— Да не се боиш да си счупиш някой нокът?
— Не съм чак толкова разглезена, колкото ме мислиш.
Той я погледна така, сякаш да й подскаже, че не й вярва, но тъй като тя гледаше да избегне нов спор, пренебрегна уловката му.