— Събирай си нещата, ангелско лице. Тръгваме.
Тонът му никак, ама никак не й хареса, но бе развила таланта си да се справя с трудни хора и затова го пренебрегна.
— Мария приготвя нейното специално суфле Гран Марние за тържествения обяд, но още не е готово и ще се наложи да почакаме.
— Боя се, че това няма да стане. Имаме да хващаме самолет. Багажът ти е вече в колата.
Трябваше й малко време. Не бе още готова да остане насаме с него.
— Не бихме ли могли да вземем по-късен полет, Александър? Не искам да разочароваме Мария. Тя е истинско съкровище за Амелия и готви чудесни обеди.
Макар устните му да се извиха в усмивка, погледът му сякаш я прогаряше. Очите му имаха необичаен цвят — като светъл кехлибар, — напомняха й нещо загадъчно, дори зловещо. И макар да не можеше да си спомни какво бе то, усещането на безпокойство си оставаше.
— Името ми е Алекс и разполагаш с една минута да изнесеш красивото си задниче през вратата.
Пулсът й се ускори тревожно, но преди да успее да реагира, той се обърна към тримата присъстващи в стаята с тих, но властен тон:
— Надявам се да ни извините. Трябва да хващаме самолет.
Амелия пристъпи напред и се усмихна лукаво на Дейзи.
— Мале, мале! Някои хора горят от нетърпение да дойде първата брачна нощ. Нашата Дейзи наистина е примамливо и вкусно залъче, нали?
На Дейзи изведнъж й мина апетитът за суфлето на Мария.
— Ще ида да се преоблека — рече тя.
— Нямаме време за това. И така изглеждаш добре.
— Но…
Твърдата ръка на кръста й я насочи решително към коридора.
— Обзалагам се, че това е чантичката ти.
След като тя кимна, той взе малката й чантичка от Шанел от позлатената колонка и й я подаде. Тогава баща й и Амелия дойдоха да се сбогуват.
Макар и да не възнамеряваше да стигне по-далеч от летището, тя искаше да се освободи от ръката на Алекс, която я насочваше към вратата. Обърна се и помаха на баща си и се възненавидя за онази тръпка на страх в гласа си.
— Може би ще убедиш Алекс да останем малко по-дълго. Не сме се срещали с никого.
— Направи така, както казва той, Теодосия. И помни — това е последната ти възможност. Ако и сега се провалиш, вече вдигам ръце от теб. Нека видим дали ще можеш за пръв път през живота си да направиш нещо както трябва.
Би трябвало вече да е свикнала с това, че баща й я унижаваше пред други хора, но да бъде унизена пред новоизпечения й съпруг бе толкова смущаващо, че тя с мъка изправи рамене. Вдигна брадичка, пристъпи пред Алекс и излезе.
Не поиска да срещне погледа му, докато чакаха в мълчание асансьора, който щеше да ги отведе във фоайето. Влязоха в него. Вратите се отвориха, но се отвориха отново и на следващия етаж, за да пропуснат възрастна жена, която водеше жълтокафяв пекинез.
Дейзи веднага се сви към луксозната, облицована с тиково дърво стена на асансьора, но кучето я забеляза. Сви уши, излая яростно и скочи. Тя изпищя, когато то се докопа до краката й и скъса чорапите й.
— Махай се!
Кучето продължи да я дращи. Тя изписка и се улови за бронзовото перило. Алекс я изгледа озадачен и сетне избута кучето с крак.
— Лоша Мици! — Жената взе кученцето си в ръце и се вгледа строго в Дейзи. — Не можах да разбера какво става. Та Мици обича всички.
Дейзи започна да се поти. Продължи да стиска до болка перилото, без да сваля очи от злобното животинче, което не спираше да лае и да се опитва да я достигне, докато вратите на асансьора най-сетне не се отвориха към фоайето.
— Вие двете май се познавате — рече Алекс, след като излязоха.
— Аз… аз никога досега не съм виждала това куче.
— Не ти вярвам. То те ненавиждаше.
— Аз не съм… — тя с мъка пое дъх. — Просто съм такава с животните.
— А, значи имаш нещо към животните? Само недей ми казва, че се боиш от тях.
Тя кимна и се опита да успокои пулса си.
— Страхотно — промърмори той, докато прекосяваха фоайето. — Това е просто страхотно.
Късната априлска утрин бе влажна, ръмеше. Лимузината, която ги очакваше, не бе украсена с панделки, нямаше завързани подире й празни консервни кутии и табели Младоженци — нито една от онези прелестни глупости, запазени само за обикновените хора, които се обичат. Рече си да престане да се държи като сантиментална глупачка. Лейни я бе дразнила с години, че е безнадеждно старомодна, но единственото, което Дейзи бе желала, бе да живее един обикновен живот. Не бе чак толкова необичайно, помисли си тя, за човек, пораснал при толкова необичайни обстоятелства.
Докато се качваше в колата, забеляза, че тъмното стъкло, което отделяше шофьора от пътниците, бе вдигнато. Поне щеше да има уединението, необходимо, за да изложи пред Алекс Марков намеренията си преди още да са стигнали до летището.