Ти пое обет, Дейзи. Свещен обет. Тя отхвърли тревожния глас на съвестта си, каза си, че няма друг избор.
Той се настани до нея и обширното пространство изведнъж стана тясно. Ако не доминираше толкова физически, може би нямаше да бъде толкова изплашена. Макар да не бе тъй внушителен като онези шантаво изглеждащи културисти, той притежаваше здраво, мускулесто тяло на човек във върхова форма. Раменете му бяха широки, бедрата — тесни. Ръцете, които бе отпуснал върху панталоните на черния костюм, бяха силни и загорели, с дълги, изострени пръсти. Тя усети някакво предчувствие, което я разтревожи.
Едва потеглиха и той задърпа вратовръзката си. Махна я, напъха я в джоба на сакото и откопча яката на ризата си със сръчно движение на пръстите. Тя трепна, надяваше се, че няма да продължи да се съблича. В една от любимите й еротични фантазии тя се любеше с мъж без лице на задната седалка на бяла лимузина в задръстеното движение на Манхатън, на фона на песента на Майкъл Болтън Когато мъж обича жена, но между фантазиите и реалността имаше голяма разлика.
Лимузината ускори ход. Тя пое дълбоко дъх, опитваше се да се успокои, усети тежкото ухание на гарденията в косите си. С облекчение забеляза, че Алекс бе престанал да се съблича, но когато протегна крака и се зае да я разглежда, тя се размърда от неудобство. Знаеше, че колкото и да се стараеше, никога нямаше да бъде толкова красива, колкото майка си, а когато се взираха така в нея, се чувстваше като грозното пате от приказката. Дупката в блещукащите й чорапи, причинена от сблъсъка с пекинеза, изобщо не допринесе за повдигане на самочувствието й.
Отвори чантичката си да потърси цигарата, от която толкова се нуждаеше. Навикът бе ужасен и тя никак не се гордееше, че му се бе поддала. Макар Лейни винаги да бе пушила, Дейзи рядко запалваше и то само вечер, с чаша вино. Но в първите месеци след смъртта на майка си откри, че цигарите я успокояват и се пристрасти сериозно към тях. След като дръпна силно от цигарата, тя реши, че е достатъчно успокоена, за да съобщи на мистър Марков плана си.
— Угаси я, ангелско лице.
Тя го погледна извинително.
— Знам, че е ужасен навик и обещавам да не издухвам дима към теб, но сега наистина се нуждая от една цигара.
Той се пресегна през нея да отвори прозорчето. Цигарата й изведнъж избухна в пламъци.
Тя изписка и я пусна през прозорчето. Разхвърчаха се искри. Той извади от джобчето на сакото си носна кърпа и успя някак си да изгаси въгленчетата.
Дишайки тежко, тя сведе поглед и забеляза миниатюрните следи от изгоряло върху златистата дантела на роклята си и върху сатененото сако.
— Как стана това? — ахна тя.
— Предполагам, че цигарата е била нещо не наред.
— Не наред ли? Никога не съм чувала нещо подобно.
— Дай ми най-добре пакета да го изхвърля, в случай, че има и други такива.
— Да. Разбира се.
Тя му го подаде бързешком и той го мушна в джобовете на панталона си. Тя бе разтърсена, а той — напълно спокоен. Облегна се назад в своя ъгъл, кръстоса ръце на гърдите си и затвори очи.
Трябваше да поговорят — тя трябваше да му обясни плана си да сложи край на този неудобен и за двама им брак, — но той изглежда не бе в настроение за разговори, а тя се боеше, че, ако не внимава, ще обърка всичко. Цялата изминала година бе такъв провал, че си бе изработила навика да се въвлича в незначителни, но оживени разговори, за да не изпадне в другата крайност — да се сметне за напълно безнадежден случай.
Напомни си, че макар и образованието й да бе доста необичайно, то същевременно бе доста всестранно И противно на онова, което баща й мислеше, тя бе наследила неговия, а не майчиния си ум. Освен това имаше добро чувство за хумор, естествен оптимистичен възглед за живота, който дори и изминалата година не бе успяла да разруши. Знаеше четири чужди езика, можеше да познае безпогрешно на чий моделиер бе дело дадена дреха от висшата мода, бе и специалистка по успокояването на изпаднали в истерия жени. За съжаление не разполагаше дори и със зрънце здрав разум.
Защо не се бе вслушала в думате на парижкия адвокат на майка си, който й обясни, че след като дълговете бъдат платени след смъртта на Лейни, няма да остане нищо? Сега си мислеше, че навярно чувството й за вина я бе тласнало към продължилото с месеци безумно харчене, последвало онези вкочаняващи дни след опелото. От години бе искала да избяга от емоционалното изнудване, което я държеше до полите на Лейни в безкрайното търсене на удоволствия. Но тя не бе искала Лейни да умре. В никакъв случай.