Чифт олющени каубойски ботуши се появиха в периферното й полезрение. Погледът й пробяга по обутите в дънки крака към широките гърди и чифт кехлибарени очи, които блестяха развеселени; тя се опита да си възвърне достойнството. Събра крака и се на дигна на лакът.
— Наистина исках да го направя.
Смехът му бе някак си хриплив, сякаш не го бе използвал отдавна.
— Само не ме будалкай.
— Да, така е. — Събрала колкото достойнство й бе останало, тя се надигна с мъка до седнало положение — До това доведе твоето детинско поведение и се надявам, че съжаляваш.
Той се изсмя.
— На теб ти трябва детегледач, ангелско лице, а не съпруг.
— Ще престанеш ли да ме наричаш така?
— Бъди благодарна, че те наричам само така.
Той хвана копана на чантата с три пръста и я метна на рамо, сякаш тежеше не повече от гордостта й. Сетне я вдигна на крака, отвори вратата на пикапа и я бутна в горещото купе.
Не намери куража да проговори, докато летището не остана далеч зад гърба им и вече пътуваха по двулентова магистрала, която изглежда водеше към вътрешността, а не към Хилтън хед, както се бе надявала.
Обширни градини от ниски плодни дръвчета и храсти се простираха от двете страни на пътя, а топлият въздух, който нахлуваше през отворените прозорци на пикапа развяваше косата й. Опитвайки се да намери най-учтивия тон, тя най-сетне наруши мълчанието.
— Би ли пуснал климатичната инсталация? Направо ще се сваря.
— От години не работи.
Може би вече бе изпаднала във вцепенение, защото думите му не я изненадаха. Изминаха още доста мили и следите на цивилизацията ставаха все по-малко и по-малко. И тя отново зададе въпроса, на който той не й отговори, когато слязоха от самолета.
— Би ли ми казал къде отиваме, моля?
— Може би ще се отрази по-добре на нервната ти система, ако изчакаш да видиш сама.
— Не намирам това за окуражаващ знак.
— Нека се изразя така: мястото, където отиваме, няма коктейл-бар.
Джинси, ботуши и пикап с флоридски номера. Може би бе собственик на ранчо! Знаеше, че във Флорида живееха множество заможни ранчъри. Може би пътят им водеше на юг. Моля те, Господи, нека бъде ранчър. И нека да е като във филма Далас. Красива къща, прилепнали дрехи, Сю Елън и Джей Ар лудуват край плувния басейн.
— Да не си ранчър?
— Приличам ли ти на ранчър?
— Точно сега ми приличаш на психиатър. Отговори на въпроса с въпрос.
— Не знам нищо по този въпрос. Никога не съм ходил на психиатър.
— Разбира се, че не си. Очевидно си твърде самоуверен.
Искаше й се забележката й да прозвучи саркастично, но не я биваше много в сарказма, та затова тя мина покрай ушите му.
Погледна през прозореца към хипнотизиращо равната повърхност на магистралата. Видя вдясно някаква разнебитена къща с хилаво дърво в предния двор, на което бяха окачени най-различни по големина хранилки за птици, направени от кратуни. Горещият въздух я обливаше цялата.
Затвори очи и се престори, че вдишва дима от цигара. До днес не бе наясно колко силно се бе пристрастила към никотина. Веднага щом нещата се подредят, ще трябва да остави цигарите. Изобщо не би запалила в едно ранчо, например. Ако й се припуши, ще излезе на верандата или ще се излегне на шезлонга до басейна.
И докато задрямваше, се улови, че отново се моли. Моля те, Господи, нека има веранда. Нека има басейн…
Малко по-късно друсането на пикапа я събуди. Тя подскочи, отвори очи и ахна задавено.
— Да не се е случило нещо?
— Кажи ми, че не е онова, което си мисля.
Пръстът й трепереше, когато посочи с него движещия се обект пред прашното предно стъкло.
— Трудно е човек да сбърка слон с нещо друго.
Наистина бе слон. Истински, жив слон. Животното взе с хобота си стиска сено и го метна на гърба си. Взираше се напред в разжарения късен следобед и се молеше да е още заспала и всичко това да е само един лош сън.
— Спираме тук, защото искаш да ме заведеш на цирк, така ли?
— Не съвсем.
— Искаш да идеш сам на цирк?
— Не.
Устата й бе толкова пресъхнала, че й бе трудно да изговаря думите.
— Знам, че не ме харесваш, мистър Марков, но, моля те, само не ми казвай, че работиш тук.
— Аз съм управителят.
— Управител на цирк? — повтори едва чуто тя.
— Точно така.
Слисана, се отпусна назад на седалката, но дори и оптимистичната й по природа душа не намери нищо окуражително в чутото и видяното.
На изгорения от слънцето пуст паркинг се издигаше шапито на червени и сини ивици, имаше няколко по-малки палатки и най-различни камиони и фургони. Върху най-големия от тях бяха изрисувани сини и червени звезди и бе опънат яркочервен надпис: