Тя прехапа устни и на него му се прииска да изстене.
— Искам да знам, защо си толкова ядосан — каза накрая, повдигайки очи към него, докато кършеше пръсти. — Защо си тръгна от стаята ми и защо се държиш като задник, повече от обикновено? Искам да говориш с мен, Кейн.
Той изсумтя и направи гримаса при тази молба.
— Говорих с теб месеци наред Шера, а ти дори не си правеше труда да ме слушаш. Защо сега?
Тя отклони поглед и прибра един кичур коса зад ухото си.
— Никога преди не си бягал от мен, Кейн — звучеше объркана, сякаш самата му постъпка, бе извадила нейния малък свят от равновесие.
— Казах ти, че ще бъда тук, ако имаш нужда от мен — сви рамене той и тръгна към леглото. Изтегна се предизвикателно, впи провокиращ поглед в нея, а ръката му обхвана основата на пениса му. — Това е всичко, което искаш от мен, нали, бейби? Ела и го вземи. Целият е твой, по всяко време — Кейн мразеше яростта пулсираща в гърдите му, желанието да я разтърси, да я накара да види веднъж и завинаги всичко, което бе отхвърлила.
Тя се взря в него нерешително, изражението й беше изпълнено с мъка и болка, която разкъса сърцето му.
— Не знам какво да правя, Кейн — прошепна Шера, отчаянието в гласа й отекна около тях. — Не знам как да поправя това, как да поправя себе си.
Младият мъж стисна зъби от безпомощната болка в гласа й.
— Искам те. Имам нужда от теб. Приемам те като моя половинка. Какво повече мога да ти дам, което вече нямаш? — тя се взираше в него, думите й бяха накъсани, а тонът изпълнен с объркване и гняв.
Любовта си. Кейн въздъхна тежко.
— Не те моля за нищо повече, Шера — каза най-сетне примирено. — Вече не.
Тя се отдръпна бавно от вратата и пристъпи по-близо до него, след това спря отново.
— Ти искаш нещо, което не ти давам — прошепна Шера. — Искам да ти го дам, Кейн. Кълна се. Искам да си щастлив и да усетиш малко спокойствие, така отчаяно, както го искам за себе си. Кажи ми от какво се нуждаеш. Кажи ми какво да направя?
Тя стискаше ръцете пред себе си, пръстите й се извиваха, докато го гледаше с тъмните си, изпълнени с болка очи. Бог да му е на помощ, беше страдала толкова много през целия си живот. Справедливо ли бе да се терзае дори секунда повече? Да страда, заради невъзможността му да я предпази, заради това, че се бе провалил и не я бе защитил?
— Шера… — прошепна името й с мрачна тъга. — Ела тук, бейби — Кейн протегна бавно ръка към нея. — Не е нужно да предполагаш. Няма нищо за казване. Мисля, че Тайбър е заразен. Всички тези негови глупави настроения, се предават и на мен — едва не се задави от думите.
Младата жена поклати глава отчаяно.
— Не ме лъжи — каза рязко, а в очите й блесна гняв. — Не ме успокоявай.
Той се протегна да докосне бузата й, но вместо това остави ръката си да падне на рамото й, за да прикрие собственото си предателско желание.
Кейн се опита да се усмихне.
— Имам нужда от теб — прошепна най-сетне. Не искаше да усилва болката й точно в този момент. Тя му даваше това, което можеше, и то бе повече, отколкото очакваше, нали така?
Заради него бе изгубила детето им, била е упоявана и жестоко изнасилвана, принудена да живее в страх почти едно десетилетие. Защото той се бе провалил.
Шера не искаше неговата нежност, той го знаеше. Леките докосвания, които щеше да й даде, внимателните думи. Тя искаше да бъде чукана. Искаше възбудата да намалее, да бъде обладавана, докато оргазмът избухне в тялото й, облекчавайки болката. Той можеше да й даде това и ако то не успееше да утоли желанията му, тогава вината щеше да бъде негова, не нейна.
— Толкова много години мечтаех за теб — прошепна Шера, докато се взираше в него с потъмнели от болка очи. — Макар да смятах, че си ме предал, аз страдах, докато не помислих, че ще умра от нуждата. Не тази да бъда чукана, а тази да бъда прегръщана — гласът й се прекърши, а тялото й се разтърси от тръпки. — Сама се принуждавах да мразя, вместо да обичам. Потисках тези потребности толкова дълбоко в себе си, че да ги пусна сега е толкова трудно, колкото беше да ги потискам в началото.
Кейн притихна, наблюдавайки я безмълвно. Слушаше думите, виждаше сълзите в очите й, който тя се опитваше да прогони с яростно примигване. И сърцето му се изпълни с надежда.
— Докосваш ме и аз усещам как цялата ми съпротива се пропуква… — в гласа й прозвуча слабо ридание. — Чувствам как всички онези надежди и мечти, които почти ме убиха, се надигат отново в мен. И това ме ужасява… — една сълза капна на бузата й, копринена следа от болката, която накара сърцето му да се свие. — Какво да правя? — малките й юмруци забарабаниха по белезите на гърдите му, докато в очите й блестеше гняв. — Проклет да си, Кейн, какво ще правя, ако те изгубя отново? Как ще оцелея, като те обичам толкова много, повече, отколкото съм те обичала, преди да те изгубя?