— Няма да се боря с нея — Сет тръсна глава. — Просто няма да си тръгна. Останалото ще реши тя, Танер. Решението не е нито твое, нито мое.
Танер се обърна и се загледа в безмълвното лице на сестра си.
— Да се надяваме да ти се предостави този избор, приятелю — каза и се изправи на крака. — Аз скоро ще си тръгна. Няма да бъда тук, за да я наблюдавам. Но искам да знаеш, че ако я нараниш, аз самият ще те убия.
Погледът на Сет стана подигравателен.
— Защо ти не предявиш претенции над нея, Танер? — попита саркастично.
Другият мъж се усмихна и поклати глава. Имаше чувството, че е добре, задето не гледа на Даун като на сексуален обект и че не може да се наслади на удоволствието да се поборичка с уличния побойник, какъвто му бе казано, че е Сет Лоурънс.
— Тя не е моя, за да го правя — отвърна най-сетне той. — Ако беше, щях да съм го сторил вече и този разговор нямаше да се проведе. Но никога не се съмнявай, че я обичам, Сет. Винаги ще е така. Това е сигурно, също както е сигурно, че копелето, което я докосна вчера, е мъртвец. Такъв ще бъдеш и ти, ако я нараниш. Запомни това.
Танер излезе от стаята, преди другият мъж да успее да отговори. Отвън стоеше Кейбъл, облегнат лениво на стената и го гледаше любопитно.
— Заплахите не действат при всички, Танер — каза той хладно, отмятайки назад златистата, осеяна с тъмни кичури коса от лицето си.
Двамата бяха две части от едно цяло. Не точно братя, а образ на едно и също създание, макар и противоположни като личности. Докато Танер се смееше, обичаше и се наслаждаваше на всеки нов ден, Кейбъл се съмняваше, проучваше и обръщаше твърде малко внимание на любовта.
— Това беше обещание — изсумтя Танер. — Всичко готово ли е?
— Опаковано и натоварено — кимна Кейбъл, отдръпвайки се от стената. — Сигурен ли си за това?
Танер се усмихна, оголвайки зъбите си в свирепа, очакваща усмивка.
— О, да, дяволски сигурен съм. Да видим какво ще направи този член на Съвета, Талант, когато дъщерята, която боготвори, бъде поругана. Законът на Породите, Кейбъл, има много, много вратички.