— Можем да обработваме по-голяма площ — каза. — Можем да разчистим онзи треволяк и да засеем повече храна. Можем даже да… — Де Тери спря, защото Горди бе започнал да поклаща глава.
— Не можем да разчистим онзи треволяк. Има страшни корени. Нищо не мога да направя срещу него. Отгоре на всичко заема все повече пространство.
— Мутант ли е? — попита Тери.
— Така мисля. Ела да видиш какво ще ти покажа. — Горди даде знак на по-младия човек и го поведе към края на лехата. Там се наведе и с два пръста взе нещо червено на цвят, което се гърчеше.
Тери го пое.
— И това ли е мутант? — попита и го доближи до очите си. — Страшно прилича на мравка. Само дето… само дето туловището му е съвсем различно. И тялото му е меко. — Изведнъж замълча и започна да разглежда животинчето по-внимателно.
Промърмори нещо и пусна насекомото.
— Да държите някъде тук микроскоп? Съвсем невероятна работа. Мравка е, но изглежда не диша с трахеята си. Дихателният й апарат е съвсем различен.
— Сега всичко е различно — рече Горди и посочи с ръка две изоставени лехи. — Там бях засадил моркови. Поне си мислех, че са моркови. Когато се опитах да ги ям, щях да повърна. Човечеството проигра своя шанс, Джон. Не ни стигна атомната бомба, та и всичко останало превърнахме в оръжие. Даже аз направих оръжие от нещо, което няма нищо общо с войната. Цялото това оръжие ни избухна в лицето.
На лицето на Де Тери се изписа гримаса.
— Може би мравките ще извадят по-голям късмет. Те са на ред.
— Де да беше тъй — рече Горди, разрови един отвор на мравуняка и започна да наблюдава суматохата, настъпила сред насекомите. — Боя се обаче, че са прекалено дребни.
— Не са чак толкова дребни, доктор Горди. Тези мравки са различни. Насекомите никога не са успели да станат едри, защото дихателната им система е примитивна. Струва ми се обаче, че тези мравки са мутанти. Че вече имат бели дробове. Ако съм прав, има шанс да пораснат. А достигнат ли човешки размери, ще станат господари на света.
— Мравки с бели дробове! — в очите на Горди се появи блясък. — Може някой ден наистина да станат господари на света, Джон. Може би, когато човешкият род реши да се самовзриви окончателно…
Де Тери поклати глава.
— Няма защо да чакат повече взривове. Много са закъснели. Закъснели са със стотици милиони години. — взе лопатата си. — Отново огладнях.
Върнаха се в къщата и вечеряха мълчаливо. Горди бе мрачен, а Де Тери се чувстваше външен човек и не му бе удобно да го подтикне към разговор. Горди тръгна към една лампа, очевидно с цел да я запали, но се спря по средата на пътя.
— За пръв път ще нощуваш тук, Джон. Да слезем в мазето. В твоя чест ще включим генератора и ще се порадваме на истинско електрическо осветление.
Де Тери последва възрастния човек в мазето. На светлината на свещ успяха да задействат бензинов агрегат. Изглеждаше стар и занемарен, но заработи. — Донесох го от собствената си къща — обясни Горди. — Донесох него и ей онова…
Посочи с ръка нещо в ъгъла на мазето.
— Нали ти казах, че открих едно оръжие. Ей го там.
Де Тери погледна нещото. Приличаше на клетка с формата на паралелепипед с височина човешки ръст.
— За какво служи?
За пръв път от няколко месеца Салва Горди се усмихна.
— Не мога да то го обясня на английски и не вярвам да разбираш езика на математиката. Ще се опитам да ти го кажа с по-достъпни думи. Това е устройство, което размества координатите на времето. Сега разбираш ли ме?
— Не — отвърна Де Тери и повтори въпроса си. — За какво служи?
— Пентагонът му беше измислил име, всъщност заимства го от Хербърт Уелс. Нарече го машина на времето — Горди посрещна спокойно изумения поглед на Де Тери. — Да, Джон, машина на времето. Ако искаш, можем и да дадем шанс на мравките.
Четиринадесет часа по-късно двамата влязоха в клетката.
Акумулаторите и бяха отново заредени и странният й двигател тихо бръмчеше.
Върнаха се четиридесет милиона години назад във времето и направиха първите си стъпки на тогавашната мека и влажна почва.
Горди трепереше и му се наложи да направи усилие, за да спре.
— Не се виждат динозаври и саблезъби тигри.
— Ще им трябва доста още време, за да се появят — съгласи се Де Тери. — Боже мой!
Огледа се наоколо, зинал от удивление. Нямаше вятър и въздухът бе топъл и влажен. Намираха се сред гъста гора от огромни дървета или от растения, които приличаха на дървета. Де Тери реши, че му наподобяват папрати и гъби. Небето бе покрито с гъсти облаци.