Христо Ботев
Да драснем кибрита на въстанието
Букурещ, 11 януария
Редът е сега да поговориме за самата наша емиграция и да кажеме своите две думи за характерът и за направлението на оние революционни идеи, които са хванали вече корен в животът на нашият народ и които твърде скоро тряба да дадат други бои на картата на Балканският полуостров и твърде скоро да притурят нови и светли страници в историята на южните славяни. И ние така също, както и по-голямата част от нашите предшественици емиграционни публицисти, сме били сякога с такова убеждение, че колкото повече се увеличава числото на нашата емиграция отсам Дунавът и колкото повече в тая част от народът ни се появляват развити, здрави и способни личности, толкова повече се увеличава силата на нашият народен протест против робството, толкова повече се осигурява началото на нашата политическа свобода и толкова повече шансове за успех придобива нашата свята и необходима народна революция.
Ако това убеждение и да е право теоретически, т.е. ако и да е основано на сичкият здрав смисъл на народните революции или, по-право да кажем, на народните освобождения, но скръбните факти, които се случиха през последните няколко години в нашият скитнически живот и които чегато със свинец обляха множество изкуствено разпалени сърца и множество изкуствено раздразнени мозъци, успяха донейде да изменят това почти общо убеждение и да докажат на тие същи сърца и мозъци, че това убеждение е непрактично, безумно и даже вредително за народът ни. Секи, който е следил колко-годе за развитието на нашата емиграция, тряба да помни в какво утешително1 настроение бяха нейните духове в 1867 и в 1868 години и какво благотворно влияние има това настроение на сичката маса на нашият народ. Хайдушките революционни чети, които возвестиха могъществената дума свобода в самата негова среда и които показаха какво може да направи българинът с оружието в ръцете си; Централният таен революционен комитет, който хвърли прах в очите на Турция и който помисли, че от това непременно ще да излезе душата на болният човек; най-после даже песните в букурещките и в браилските кръчми, които се пееха от нашите голи и гладни майчини и бащини синове — сичкото това се отзоваваше в народът с пълен пулс на нова енергия и с пълна надежда на едно близко и всеобщо въстание. Видеше се, че турският китап2, в който са записани нашите безчовечни страдания и меденият месец на османлиите, беше преброен до последньото свое листо. Но ето, после Петрушанското събитие и после множество други маловажни демонстрации от страната на нашите улични херои, румънското правителство изяде „колективната плесница“ от хер Байста, хвърли своето червено знаме и постъпи на полицейска служба у агите. То премести няколко души от нашите по-главни деятели из кръчмите в полицията, из редакциите в пушкарията и из един град в други и сякаш чегато с волшебен жезъл махна и унищожи освобождението на българският народ! Какво произлезе от това? Печални, скръбни и възмутителни последствия! Петрушанският херой загина със слава и с отворени очи; останалите негови другари наведоха глава и уловиха се за мотиката; а оние пламенни и щедри патриоти, които се приготовляваха за министерски портфейли и които бяха готови да пожертвуват даже една част от греховете си за България, уплашиха се от бялата шапка на Когалничановото министерство, с което мислеха да водят дипломатически преговори из престолният град на своето отечество, скриха се в своите миши дупки и не пропуснаха срокът ни на една полица.
Така се свърши деятелността на нашата емиграция, а с нея заедно политическата и журналната деятелност на множество безцветни и спекулативни личности, според понятията на които патриотизмът е бил средство за прехрана, революцията средство за обогатявание, а свободата средство за достиганне до високи почести и слава. Разбира се, че после еичката тая кървава комедия духът на новото време н идеята за революция трябаше да остави левият бряг на Дунавът и да се пренесе на богатата и плодоносна почва на Балканският полуостров. Така се и случи. От 1868 година, т.е. от онова време, когато българският народ видя така доблестно пролеяната кръв на своите синове и когато се увери, че Турция си носи душата в зъбите, сичката деятелност на неговите честни и искрени патриоти се ограничи само в пропагаидчранието тая вдея и в приготовлението духовете ла наетунающите нови събития? така щото в продължението на 78 години ние виждаме, че от една страна естествената, но неорганизованата. както тряба пропаганда, а от друга — безчовечните мъки, неволи и страдания, които са довели народът до отчаяние, са постигнали донейде своята цел. Народът е готов да захвърли своето робско рало и да се залови за решението на своята крайно несносна съдба; но нему, както и на секи един народ, който се би намирал в подобно положение, не достига оная солидарност между неговите части, която е необходима, за да събере силите му в едно цяло и да произведе желаното действие.