Тогаз вече българите, отчаяни в непоправимостта на черквата, дойдоха до там, дето да я отритнат и да припаднат на цар[ското] правителство и да просят от него воля за възстановлението на черковната им самостоятелност.
Гърците изработиха своя устав и сполучиха да се потвърди от правителството, а за българите оставяха да се задоволят само с трошиците на тяхното благо, което вече придобиха, като се трудиха да ги примамят с някакви 15 на име, а никакви си на дело отстъпки. Българите се не поддадоха на това изкушение. Черквата издействува заточението на владиците, които бяха си взели за правдините на българската черква, но и това не можа да накара нито владиците, нито българския народ да се откажат от черковните си правдини и да се присоединят пак на гръцката черква под един такъв несъвършен и едностранен устав. Те, без да се вдават на чужди внушения, настоятелно молеха правителството да признае самостоятелността на народната им черква.
Но когато императорското правителство, в отеческото свое промишление за благосъстоянието на православното под скиптъра му население, виждаше за по-добреда не става разделение и предложи едно братско спогождение, българите не отбегнаха от това, но и показаха се готови и сами подадоха ръка на сбижаване, като изложиха своите искания с начин най-примирителен и сгоден за приемане. На черквата и това не бе поволно. Тя искаше да самовластвува над българите.
Когато пак по препоръчване на правителството се настани комисия от гърци и от българи да видят, да се споразумеят върху приемането на погодителните предложения, българите, и в това се показаха, че искат и желаят спогодяването, при решението на първата точка, като отстъпиха на гърците някои преимущества в избирането на патриарх. В решението по втората точка, за образуването на Св. Синод, българите не можеха и не могат да отстъпят, защото без това те остават пак в предишното си положение спрямо черквата, изложени на нейните произволи. Но пак и там показаха своето желание за спогодяване и сприятеляване, като се обложиха на ц[арското] правителство да приемат решението й, според както то отсъди.
Какво направиха гърците и гръцката черква за едно сближаване, спогодяване и сприятеляване с българите? Не това ли, дето за да запреварят пресъдното решение на парвителството, поискаха да сплетат работата? Събори сбираха, комисии правиха, палиха, смъдиха и най-подир, без да гледат и на убедителните думи на някои българ[ски] архиереи, там изкараха, щото си взеха и 15-те точки назад, и не самоче ни отказаха да имаме една народна черква в столицата, но поискаха съвсем да потъпчат и името ни, да се не чува името български народ.
Устави правят — нас ни изключват като парии. Отстъпки дават — не ги турат в действие и пак си ги вземат. Владиците ни заточват, черквата ни и народността ни не познават. Сега пък и своите устави потъпкват и произволно заплатите си повишават, и поддържането на своите обществени заведения осигурят, без да помислят ни най-малко за нас, за нашите особени нужди, когато смятат да ни натоварят да плащаме двойно, тройно и седмерично, от каквото си плащаме. Искат ни да бъдем братя, да бъдем чада, само пари да даваме и да няма от нас кой да попита къде се дяват и какво става.
Какво направяш ти сега, за да се сближиш. Да се спогодиш и да се сприятелиш с един народ, който не приема друго условие за сприятеляване, освен да те язди? Как се подчинявах на едно черковно правление, което иска само иго да има?
Но при всичко туй ний пак казваме и юнашки казуваме, че желайме сприятеляването, желайме спогодяването, но какво спогодяване можем да направим с едни хора, които нищо не уважават? На кое им да се уверим, че да им пристанем? Това питаме ний нашия събрат да ни каже.
Но само от честното правителство чакаме ний нашето спасение, на него само можем даверие да дадем. И само на неговото правосъдно решение да пристанем. Това е юнашкото наше казване.