Алън Нурс
Да хванеш тигър за опашката
В големия магазин имаше толкова много хора поради приближаващите празници, че е чудно как въобще я забелязаха. Продавачката на щанда беше заета в далечния му край, а жената бе не по-малко заета в близкия му край: пъхаше разни стоки в голяма черна чанта. Карни я наблюдава няколко минути с растяща уплаха, след което даде знак на другия секционен детектив.
— Наблюдавай за малко тая жена — прошепна му той небрежно. — Рови се в стоката като че ли е собственичка на магазина.
— Клептоманка ли е? Тогава какво чакаш? — попита го другият. — Да поговорим с нея и…
Карни се почеса по главата.
— Наблюдавай я за малко. Има нещо странно в…
Двамата се втренчиха в жената. Тя стоеше на щанда за кухненски принадлежности и ръцете й опипваха съдовете по лавиците. Взе три формички за сладки и ги пъхна в чантата. Последваха ги две големи тави за кейк и преса за пюре. Подир това прибра малък поднос и две тенджери. След тях — огромен алуминиев тиган. Вторият служител гледаше и не вярваше на очите си.
— Събра толкова неща, че може да открие магазин! — възкликна той. — И ги прибра все в чантата си. Карни, всичко това не може да се побере в една чанта!
— Зная — отвърна му Карни. — Да вървим.
Приближиха се към нея от двете страни и Карни леко я хвана за ръката.
— Искаме да поговорим с вас, госпожо. Моля ви, последвайте ни, без да вдигате шум.
Тя ги погледна недоумяващо, после сви рамене и те я заведоха в служебната стая.
— Бихте ли ми обяснили какво означава всичко това… — започна тя, но Карни я прекъсна.
— Наблюдаваме ви от петнайсет минути — каза той, взе чантата от ръцете й, отвори я, погледна вътре и се разтрепери от изненада.
Вдигна глава. Гледаше с широко отворени очи, съвсем сащисан.
— Джери, виж и ти!
Джери погледна вътре. Опита се да каже нещо, но никакви думи не излязоха от устата му. Чантата беше празна.
Франк Колинс паркира колата си пред Института по физика и след като бе идентифициран по отпечатъците на пръстите, влезе в лабораторното крило. В коридора го посрещна Евансън.
— Радвам се, че успя да дойдеш — каза му мрачно той.
— Слушай, Джон, каква с тая история с някаква чанта? Надявам се, че не е някоя от типичните ти шеги.
— Ни най-малко — увери го Евансън. — Почакай и сам ще видиш.
И той го поведе към един от големите отдели. Колинс гледаше с неудобство бляскавите апаратурни табла, огромните генератори и бустери, превключвателите със святкащи тръби и преплетени жици.
— Не виждам с какво мога да ти бъда полезен тук, след като съм машинен инженер — каза той на домакина си.
Евансън влезе в малкия кабинет редом с лабораторията.
— Имаш стара слава, че се оправяш с разни каши — отвърна му той. — Да ти представя, Франк, изследователската група.
Членовете на изследователската група, облечени в бели престилки, бяха до един с очила и леко прегърбени. Колинс кимна и хвърли поглед към чантата, оставена на масата.
— Чанта като чанта, поне така ми се вижда — рече той и я взе. И на пипане си беше чанта. — Какво има вътре?
— Ти ще ни кажеш — отвърна му Евансън.
Колинс отвори чантата. Вътрешността й изглеждаше необичайно тъмна и близо до отвора имаше матов метален пръстен, който я обикаляше отвсякъде. Колинс обърна чантата наопаки, но от нея не падна нищо.
— Не бъркай вътре — предупреди го Евансън. — Опасно е. Един приятел бръкнал и се простил с часовника си.
Колинс вдигна очи. На бялото му лице бе изписано любопитство.
— Откъде я имате?
— Преди няколко дни двама служители открили, че
една жена краде в магазина „Тейлър-Хайдън“. Вземала кухненски принадлежности и пъхала всичко в тая чанта. Хванали я на местопрестъплението, но когато се опитали да изсипят откраднатото от чантата, не намерили нищо. Докато единият бъркал вътре, часовникът му изчезнал.
— Добре, но как чантата е стигнала до вас?
Евансън сви рамене.
— Още със свършването на войната през седемдесет и първа година, когато се създава „Псих“, започват да им изпращат крадците от магазините. Завели и тая жена в „Псих“ и когато я пораздрусали, за да научат коя е, оказало се, че тя не помнела да има чанта. В „Псих“ разгледали чантата и естествено решили да ни я изпратят. Сега ще ти покажа защо!
Евансън взе една метална мерна пръчка и започна да я пъха в чантата. Отначало влязоха само десет сантиметра до дъното на чантата.
След което пръчката продължи да потъва навътре.
Не проби дъното. Чантата въобще не се изду.
Колинс зяпна.
— Господи, как го направи?
— Все пак пръчката сигурно отива някъде. В четвъртото измерение. Бог знае къде.