— Щом като им трябва алуминий, ще им дадем малко. Ако са се заели да правят с него нов отвор, искам да закача куката за отвора и да го издърпам тук, в лабораторията. Те ще добавят алуминия от тази кука към събрания вече алуминий. Ако можем да го подхванем с куката, ще се принудят или да я срежат, за да си го запазят, или да го оставят и ние ще го изтеглим тук.
Евансън се начумери.
— Ами ако не направят нито едното, нито другото?
— Нямат избор. Ако изтеглим през чантата част, свързана с тяхната вселена, целият им геометричен модел ще бъде подложен на страхотно напрежение. Цялата им вселена ще се усуче. Точно като една обърната наопаки тръба.
Скрипецът се раздвижи, а Колинс полюшваше края на пръта насам-натам в чантата.
— Ускори малко — рече той на техника.
Евансън разочаровано поклати глава.
— Не виждам как…
В същия миг изведнъж прътът силно се разлюля.
— Дръж така! Куката се закачи! — извика Колинс.
Макарата шумно скърцаше, моторът виеше от усилие. Милиметър по милиметър стоманеният прът започна да се подава от чантата, изпънат като струна на пиано. На всеки десет минути един от техниците отбелязваше с тебешир върху пръта докъде се е подал от отвора.
Франк Колинс напълни лулата си и започна да пуши нервно.
— Според мене е станало така — започна той. — Тези същества са направили малка четириизмерна дупка в нашата вселена и по някакъв начин са успели да накарат жената да изпадне в хипнотичен транс. Заповядали са й да събира алуминий, за да построят по-голям отвор.
— Но защо? — попита Евансън, докато си наливаше кафе от термоса. Беше късно и в цялата сграда освен в лабораторията цареше тишина и спокойствие, но и там единственият шум идваше от скриптенето на макарата, която създаваше напрежение в чуждата вселена.
— Кой знае… Може да им трябва много повече алуминий. Каквато и да е причината, те искат да се свържат с нашата вселена. Може да са заплашени от някаква опасност. По дяволите, причината сигурно е толкова непонятна за нас, че едва ли бихме я разбрали.
— Но какъв смисъл има да закачаме куката за тях? — попита Евансън и по очите му си личеше, че е разтревожен.
— Ще овладеем положението. Ще вмъкнем в нашата вселена една свързана част от тяхното пространство и тогава те няма да могат да използват отвора. Той ще бъде запушен. Колкото повече теглим, толкова повече ще се усилва напрежението в структурата на тяхната вселена. Тогава ще им се наложи да обърнат внимание на условията, които им поставяме. Ще трябва де ни дадат информация, така че и ние да построим отвори, през които да ги проучим както трябва. Ако не го направят, ще съсипем вселената им.
— Но ти дори не знаеш какво правят те там, вътре!
Колинс сви рамене и сложи нов белег на пръта. Прътът трептеше така, че се чуваше жужене.
— Не мисля, че трябва да поемаме такъв риск — каза недоволно Евансън. — Не съм взел разрешение за подобен експеримент. Просто ти позволих на своя глава да се заемеш с тази работа при изходни данни… — Евансън изведнъж потрепери — …които са толкова неясни, че в това няма никакъв смисъл.
Колинс шумно почука с лулата си, за да я изчисти.
— Но с други данни не разполагаме.
— Според мене правиш грешка. Мисля, че веднага трябва да освободим пръта и да почакаме до сутринта, до идването на Чалмърс.
Колинс погледна скрипеца и усети, че започва да се притеснява. Държеше клечката, с която запали лулата си, с треперещи пръсти.
— Вече е късно да освобождаваме пръта — каза той. — Острите краища са под прекалено голямо напрежение. И с горелка няма да успеем да прегорим пръта за по-малко от двайсет минути, а дори това да стане, когато прътът се счупи, цялата сграда ще се разтресе.
— Но има опасност… — каза Евансън, като се изправи. По челото му бяха избили капки пот. Посочи с глава скърцащата макара. — Може би залагаш на карта цялата вселена!
— О, успокой се! — ядоса се Колинс. — Вече нямаме никакъв избор, нямаме дори време, за да обмислим това. Правим го и толкова. Хванеш ли тигър за опашката, не можеш да се пуснеш!
Евансън нервно прекоси стаята.
— Струва ми се — рече той напрегнато, — че тигърът може да се окаже в по-добро положение. Ако нещата се обърнат наопаки, помисли си какво могат да направят те с нашата вселена!
Колинс издуха кълбо дим от ъгълчето на устата си.
— Във всеки случай се радвам, че ние се сетихме първи за това…
Но не можа да довърши мисълта си. Кръвта бавно се оттичаше от лицето му.
Евансън проследи погледа му и изведнъж ахна. Термосът падна на пода и издрънча. Еванъсън сочеше втората черта, направена с тебешир — в този миг тя изчезна в чантата.