— Семейна сбирка, значи. Ще ходиш ли?
— И да те оставя да надвиваш лошите без мен? Няма начин. Ще пратя отражението.
— Може да е забавно.
— Да, бе. Забавно. С роднините от страната на мама — може би. Но татковите са просто… странни.
— Така си е. Гордън често говореше за тях. Но не забравяй, че и ти си странна.
Тя го изгледа гневно.
— Не съм странна по техния начин. Аз съм странна по хубав начин. По готин начин.
— Да — съгласи се той със съмнение в гласа. — Мда, такава си.
— Млъквай. Така или иначе, всички братовчеди на татко ще са там със семействата си — някакви хора, които не познавам. Да не говорим за Берилия, Фъргус и Отровните близначки. Така че в общи линии ще бъде ужасно и няма никакъв начин да отида.
— Ами добре, това ми стига.
Скълдъгъри запали двигателя, а Валкирия се свлече надолу в седалката си, докато караха по улиците на града.
— Намери ли нещо за Венгос?
— Един от хората ни на пристанището още не се е върнал. — Детективът носеше обичайната си дегизировка — широкопола шапка, огромни слънчеви очила, къдрава перука и шал, увит около долната част на лицето. — Може би не е нищо особено, но…
— Но Венгос може вече да е тук?
— Ммм, да.
— Лоша работа.
— Не е хубава, факт.
Движеха се по главната улица и Валкирия погледна за кратко през прозореца, докато подминаваха автобусната спирка. Петима очевидно скучаещи тийнейджъри чакаха, облечени в училищни униформи.
— Отражението ми не е там — каза Стефани.
— Може да се е забавило.
Стефани поклати глава:
— Тръгна преди мен.
Бентлито забави ход.
— Какво да правим?
— Сигурно не е нищо особено. Може да е тръгнало по различен маршрут… но и тогава трябваше вече да е тук. Все пак, сигурно не е нищо важно.
Скълдъгъри спря колата и се обърна към нея.
— Използваш това отражение много повече, отколкото трябва. Трябва да очакваш някои странности в поведението му.
— Знам…
— Но искаш да слезеш и да го потърсиш, нали?
— Просто искам да проверя дали всичко е наред. Ще сляза тук и ще тръгна към парка.
— Аз ще се върна на кея, ще се чакаме там.
Валкирия кимна и излезе от колата като преди това се огледа внимателно за зяпачи. Скри се между две сгради. Покатери се по оградата, която отделяше улицата от парка и тръгна през него. Той представляваше малък оазис от дървета, лехи и един фонтан, всичко това скътано зад главната улица. Тук Валкирия бе изиграла много футболни мачове като по-малка.
Може би прекаляваше малко. Отражението й вероятно бе срещнало някои познати на Валкирия. Всъщност, самата тя можеше да обърка всичко, ако се натресе в ситуация, с която отражението й би се справило с обичайната си ефикасност. И тогава чу собствения си крясък.
Валкирия се отклони от главната алея, затича се към малка група дървета. Зад тях, близо до фонтана, две фигури се боричкаха — отражението й и някакъв мъж в черно.
— Хей! — извика Валкирия.
Мъжът в черно вдигна поглед — бледо лице, странно красиво, неестествено спокойно.
— Ето те — каза той. — Почти ме заблуди. Почти. Но това тук не изпитва страх. А аз мога да надуша страха.
Той изблъска отражението встрани и то падна на колене.
— Отивай на училище — нареди му Валкирия. Отражението кимна, взе падналата чанта и изтича покрай нея и през дърветата, без дори да се обърне към нападателя си.
— Кой си ти? — яростно изстреля Валкирия. — Как откри къде живея?
— Проследих те. Загубих дирите ти, когато влезе в града, затова реших да изчакам, докато се покажеш пак. Даже си намерих нови приятели.
Момичето видя двойка младежи да вървят към нея. Познаваше ги. Не знаеше имената им, но ги бе виждала из града — държаха ръце, смееха се, целуваха се. Сега не се смееха. Лицата им бяха бледи като на странния мъж в черно. Изглеждаха болни, дрехите им бяха оцапани с кръв. Гледаха я с мъртви, тъмни очи. Валкирия върна поглед на странника, спомни си грациозните му движения.
— Ти си вампир — изтръгна се от нея.
— А ти си Валкирия Каин и идваш с нас.
Не можеше да се бие с тях. Още дълго време нямаше да е готова за нещо такова. Затова избяга.
Младежите се втурнаха по нея, стъпките им тупкаха глухо по тревата. Тя успяваше да поддържа разстоянието между себе си и тях известно време, но накрая започнаха да я настигат. Нямаше нужда да обръща глава, за да чуе колко са близо. Него обаче не бе успяла да чуе. Мъжът тичаше до нея без дори да се задъха. Валкирия се опита да отскочи встрани, но той се протегна почти мързеливо, сключи пръсти около ръката й и я спря рязко и болезнено.