— Това е шансът ти да си тръгнеш — каза Скълдъгъри.
— Че защо да го правим? Вие отстъпвате. Не можете да убиете приятелите ми. Губите малката ни разпра.
Скълдъгъри вдигна предпазителя на пистолета си.
— Казах, че не искаме да ги убиваме. Не че няма да го направим.
— Ако стреляш, целият град ще се стече да види какво става, а дегизировката ти е ей там, на земята.
— Само това ме спира да те отърва от мъките ти още сега.
Дъск обмисли вариантите пред себе си и сви рамене.
— Слуги, тръгваме си.
Заразените младежи изръмжаха недоволно, но сториха, както им бе наредено и се присъединиха към Дъск, който вече правеше крачки назад, още обърнат към двамата детективи.
Скълдъгъри не свали оръжието.
— Кажи на Венгос, че очаквах повече от него. Серпин вече опита да залови колегата ми, за да се добере до мен. Кажи му, че ако ме иска, може да се покаже мъж и да дойде лично за мен.
— Баронът е достоен мъж.
— Баронът е страхливец.
Дъск се усмихна, но не отвърна. Той и слугите му постепенно избледняха под покривалото на дърветата.
7.
Нежелани посетители
Кино „Хибърниън“ бе като старец, прегърбено и посивяло, притиснато между по-високи, широки и добре изглеждащи сгради. Фасадата му, остатък от отминала епоха, се разпадаше, а от името липсваха няколко букви. Преди петдесет години дъблинчани се бяха тълпели в това кино. Самият Скълдъгъри го бе посетил за пръв път за прожекцията на „Висше общество“ и оттогава си бе паднал безвъзвратно по Грейс Кели.
Той паркира Бентлито в една задна алейка и Валкирия го последва в киното. Килимите по пода заглушаваха стъпките им. Подминаваха постерите на неизвестни филми зад помътняло стъкло. Зрители не бяха стъпвали тук десетилетия.
Както обикновено, нямаше никакви шумове, бе съвсем празно. Вървяха към екрана между редове седалки. Пред него бе спусната тежка, плесенясала червена завеса. Тя постепенно се отвори и екранът грейна, започна да излъчва някакви стари черно-бели кадри. Тухлена стена, а в нея — отворена врата. От тонколоните се чуваха звуците на град през нощта. Двамата детективи стъпиха на малката платформа, доближиха образа на вратата, а сенките им паднаха върху него. След това преминаха през екрана.
Заизкачваха стълбите от другата страна и постепенно изкуствена светлина замени сумрака. Стигнаха до най-горния етаж, където нямаше и помен от признаци, че са в старо кино. Вътрешността му бе заменена от лъскави коридори и лаборатории. Собственикът на „Хибърниън“ бе прекарал дълго време в поправки и промени, докато превърне сградата в института по магически науки, за който винаги бе мечтал. Поради деликатната същност на работа, извършвана от различните отдели — медицинския, чисто новата Морга, Отдела по теоретична магия, нямаше прозорци, а температурата бе внимателно контролирана.
Макар да споделяше института само с двамата си помощници, собственикът все още предпочиташе да работи в най-малката и тъмна лаборатория, където и го откриха.
Професор Кенспекъл Граус се озърна объркано, когато Скълдъгъри го повика. Той бе дребен и застаряващ, с буйна бяла коса и малко търпение.
— Пак вие. — Гласът му не преливаше от топлота и гостоприемство. — Какво сега?
— Имаме нещо за вас, професоре. — Скълдъгъри извади спринцовката на Дъск. — Чудехме се дали бихте имал време да анализирате съдържанието.
— О, сякаш си нямам достатъчно друга работа — изпуфтя Кенспекъл. — Валкирия, не съм те виждал от седмици. Нали не се буташ в неприятности?
— Ами, по-скоро обратното — призна момичето.
— Не че съм очаквал друго — отвърна професорът и въздъхна раздразнено. При все липсващите си обноски и странно поведение, той си имаше слабост и това бе Валкирия. — Та, в какво те е забъркал пак?
— В нищо не съм я забъркал — опита се да се оправдае Скълдъгъри.
Валкирия се усмихна.
— Ръкопашни схватки, отвличане, още ръкопашни схватки. Работа, както обикновено. Знаеш как е.
Телефонът на Скълдъгъри иззвъня и той се дръпна настрани, за да говори. Гласът на Кенспекъл веднага омекна:
— Как е рамото? Като миналия месец?
— Много по-добре — рече Валкирия. — Вече и синината изчезна.
— Използвах нова рецепта. — Кенспекъл кимаше доволно. — Съставките на тази не се намират толкова лесно, но трябва да съм сигурен, че за любимите ми пациенти лечебният процес е колкото е възможно по-безболезнен.