— Аз съм от любимите пациенти? — ухили се още по-широко Валкирия.
— Пф. Ти си единственият. — Стефани се разсмя.
— Партньорът ти определено не е. — Скълдъгъри пак се присъедини към тях. — Дай да видя тая спринцовка. Къде я намерихте?
— Падна от джоба на един вампир.
Кенспекъл вдигна спринцовката срещу светлината, заразглежда течността в нея.
— Изумителни създания, вампирите. Два съвсем отделни слоя епидермис. Горният се регенерира, когато слънцето изгрее. Човеци денем, малко по-бързи и силни, ала смъртни. Но нощем…
— Знаем какви са нощем — каза Валкирия.
— М? О, да, разбира се. Имаш опит от първа ръка, нали? Как ли си го получила? А, сещам се. — Той хвърли кос поглед на Скълдъгъри. — Някой без абсолютно никакво чувство за отговорност те е поставил на пътя на някой вампир, който почти те е убил.
— За мен ли става въпрос? — невинно попита Скълдъгъри.
Кенспекъл се начумери и върна вниманието си върху спринцовката.
— И преди съм виждал това, но само веднъж. Рядка комбинация от бучиниш и самакитка. Потиска чудовището у вампира нощем.
— Има смисъл — промълви Скълдъгъри. — Дъск не би вършил работа на Венгос, ако губи контрол след всеки залез.
Кенспекъл поотхлаби вратовръзката си и разкопча най-горното копче на ризата си.
— Едно време се сблъсках с вампир, едвам се отървах. Затова нося това навсякъде. — Показа им стъкленица, висяща от врата му.
— Светена вода? — попита несигурно Валкирия.
— Светена? Не, не, не. Морска.
— М… ясно… — бавно рече момичето.
— Светената вода не работи — обясни Кенспекъл. — А колове в сърцето няма да ги убият. Обезглавяването помага, но пък то помага в повечето случаи, ще се съгласиш. Вампирската легенда, която обаче е вярна, е тази за течащата вода.
— Окей, това май е единствената, за която никога не съм чувала.
Скълдъгъри се намеси.
— Разказват, че вампирите не могат да прекосят течаща вода. Например не биха могли да минат по мост над река. Всъщност си пресичат мостове без никакво усилие, но истината в легендата идва от солената вода.
— Вампирите са изключително алергични към нея — каза Кенспекъл. — Ако бъде погълната, ще причини оток на гърлото му и ще го задуши. Затова винаги си нося малко.
— Но не би ли трябвало да я погълнат, преди да им подейства? — попита Валкирия.
— Еми, да…
— А как ще накараш вампир да глътне солена вода, преди да те убие?
Кенспекъл замига на парцали.
— Няма значение — побърза да каже Валкирия. — Сигурно ще намериш начин. Например, ъм, да я плиснеш в устата му, преди да те ухапе.
Кенспекъл увеси нос и Валкирия се почувства страшно виновна.
— Оставете ме насаме — скръбно пророни той.
— Съжалявам… — започна Валкирия, но той вдигна ръка.
— Няма нужда. Аз съм медицински и научен гений, но очевидно не и тактически. И като се сетя, че през последните сто и осемдесет години не съм се страхувал от вампири заради тая глупава стъкленица. Идиот.
Кенспекъл ги остави с тътрещи се стъпки, а Скълдъгъри тупна Валкирия по рамото.
— Поздравления. Току-що върна тристагодишната му невроза. Свършихме си работата тук.
Чувствайки се като гъска, Валкирия последва детектива по обратния път. Подминаха двамата асистенти, Стентор и Сивет, които се боричкаха в една от празните стаи. Валкирия вече не броеше колко пъти е била тук и подобни гледки вече не я изненадваха. Асистентите им махнаха и пак се сборичкаха.
Първо Валкирия, а след това и Скълдъгъри премина през екрана, който угасна миг по-късно. Когато слязоха от платформата, завесата се затвори.
— Кой беше на телефона? — попита момичето, опитвайки се да забрави какво бе сторила на Кенспекъл.
— Върховният маг. Пак ни проверява. Нетърпението му да открие барона го прави доста… сприхав.
— Винаги е такъв.
— Явно е решил да покорява нови висоти.
— Ще ми се Мериторий да беше жив. Беше добър Върховен маг. Гилд е като… политик, все едно постоянно търси как да угоди на този или онзи.
Излязоха от киното на слънце. През целия път до Бентлито Скълдъгъри не продума.
— Трябва да срещнем Танит в библиотеката, така че ще те оставя там и ще се видим по-късно, става ли?