— Къде отиваш?
— Никъде. Имам… неща за вършене.
— Защо се запъна?
— Моля?
— Запъна се. Имаш… неща за вършене. Защо се запъна?
— Без причина, просто…
— Наумил си си нещо.
— Не…
— Тогава защо се запъна?
— Качвай се. — Тя се качи. И той се качи. — Колан.
— Защо се запъна?
Главата му увисна на гръбначния стълб.
— Защото съм си наумил нещо.
— И защо не мога да дойда с теб?
— Защото е нещо потайно.
— Обещаваш ли да ми кажеш по-късно?
— Да.
— Ами, добре тогава. Да тръгваме.
По стълбите към библиотеката на Чайна Сороуз Валкирия подмина мъж без сянка. Когато изкачи стълбището, Чайна тъкмо прекосяваше коридора от библиотеката към апартамента си.
— Валкирия, колко се радвам да те видя пак толкова скоро. — Носеше светлозелена пола, а сакото й бе по-наситенозелено от хиляда натрошени смарагди. Огърлицата й бе невероятна.
— Това е прекрасно — каза Валкирия.
— Нали? Струваше животите на двама чудесни мъже. От време на време им отдавам почит като я нося. Понякога пък я нося, защото си отива с тази пола. Ще влезеш ли?
— Разбира се. — Двете влязоха в апартамента на Чайна, а Валкирия затвори вратата зад себе си. Никога не би си го признала, но обожаваше жилището на магьосницата. Килимът бе богат, сложно изтъкан, цялата обстановка бе елегантна и непретрупана, а през прозорците Дъблин изглеждаше по-красив и романтичен, отколкото някога е бил.
— Нещо ново? — попита Чайна, докато преглеждаше купчина писма.
— Не особено. Нападнаха ме по-рано днес.
— О?
— Вампир и слугите му.
— Не ги понасям тия твари. Ухапят ли те, две нощи си безмозъчен роб и ако не те излекуват дотогава, на третата ставаш като тях. Толкова ужасно състояние. Научи ли му името, по някаква случайност?
— Дъск.
— Да, познавам Дъск. Злопаметен е. Един мой сътрудник му пресече пътя веднъж. Отне му години, но Дъск накрая го откри и му причини една никак небърза смърт. Много кръв, писъци и… — Тя се поопомни и се усмихна. — Извини ме. Признавам си, напоследък съм в много лошо настроение. Заради цялата тази работа с Гротескния всичко, за което съм работила толкова много — библиотеката ми, колекцията ми, влиянието ми — може да изчезне за миг.
— Както и целия останал свят — припомни й Валкирия.
— Да. Това също би било неприятно. — Чайна остави писмата. — Видя ли го вече? Барона?
— Не, още не.
Чайна се настани на пищната, но тапицирана с вкус кушетка.
— Необичаен мъж. Обича да се мисли за директен. Нищо подобно. Приличат си с Нефариан Серпин по чувството си за превъзходство над останалите, но докато Серпин беше независим и обслужваше собствените си интереси, баронът изпълняваше дълга си със себеотрицание и сляпа отдаденост. Венгос иска да довърши започнатото от Серпин. За него завръщането на Безликите винаги е било единственото важно нещо на този свят.
— Сякаш добре го познаваш.
— О, да. Скълдъгъри не ти ли каза? И аз почитах Безликите едно време.
Кръвта се дръпна от лицето на Валкирия.
— Какво?!
— Явно не ти е казал — усмихна се Чайна. — Семейството ни почиташе тъмните богове. Брат ми рано-рано отхвърли доктрините на Безликите, но на мен ми отне по-дълго. Докато още ги почитах обаче, се присъединих към група единомислещи, от които част бе и баронът. Помниш ли, когато ти казах, че няма нищо по-опасно от фанатика? Бяхме опасни дори по стандартите на фанатиците.
— Аз… не знаех това.
— Бях млада, глупава и арогантна — сви рамене Чайна. — Промених се. Вече не съм глупава.
Валкирия се насили да се усмихне.
— А сега — продължи магьосницата, — се чудиш отново, дали може да ми вярваш. Все пак, какво ти каза Скълдъгъри преди първата ни среща?
— Каза… да не ти вярвам.
— Защото не съм достойна за нещо подобно, Валкирия. Бих поставила тези до себе си в опасност за моя собствена изгода. Не съм добър човек, скъпа. Не съм… от добрите.
— Защо тогава той още разчита на теб?
— Защото самият той е преминал през промени и не е двуличник. Няма да ме обвинява за миналото, стига да не се превърна пак в онази, която бях. Войната с Меволент промени всички воюващи. Всички видяхме у себе си неща, които бе по-добре да не виждаме.