— Разгневен и разтревожен — каза Валкирия. — Няма проблеми, когато ме нападат хора, които той познава, но никога досега не бил чувал за този Сангуайн.
— Е, поне знаем как се е измъкнал от килията си Венгос.
— Този къртичи номер е доста полезен — кимна Валкирия. — Само дето не ми харесва, че го използва, за да се докопа до мен. Не ми харесва идеята да съм заложник. Не звучи забавно.
Излязоха на открито и стигнаха до мотоциклета на Танит.
— Как вървят тренировките?
— Добре — отвърна Валкирия. — Е, в повечето случаи. Някои трикове съм ги… загубила.
— Загубила?
— Забравила.
Танит се усмихна.
— Когато тази работа приключи, ще ги преговорим. Ще схванеш нещата, не се тревожи. Как са родителите ти?
— Добре са — сви рамене момичето.
— Ходиш ли на училище?
— Ами, Скълдъгъри ме кара да ходя винаги, когато не сме насред някаква кризисна ситуация. Но това е якото нещо с отражението — не е нужно да върша тия работи.
Танит сложи шлема си и вдигна визьора, изгледа Валкирия странно.
— На твое място не бих свиквала да разчитам на това отражение. Абсорбираш спомените му и имаш усещането, че си ходила на училище, но не ходиш. Гледаш отвън една важна част от живота си. На тринайсет си, Вал. Трябва да прекарваш повече време с хора на твоята възраст. — Тя преметна крак през мотоциклета.
Валкирия си сложи втория шлем и повдигна вежда.
— Хората на моята възраст не се бият с чудовища, Танит. Ако го правеха, бих прекарвала доста повече време с тях.
Когато се бе качила на мотоциклета за пръв път, Валкирия първо държеше Танит за палтото, но колкото повече набираха скорост, толкова повече се събираха ръцете на момичето и накрая се бяха увили здраво около кръста на Танит. Когато най-сетне бе преодоляла първоначалния си страх от това, че се носят с умопомрачителна скорост по пътя и един погрешен завой би ги запратил в асфалта с фатални последствия, Валкирия бе започнала да се наслаждава на усещането. Сега обичаше да пътува по този начин. Беше забавно.
Танит задминаваше колите по улиците с главоломна скорост и завиваше рисковано, а Валкирия се смееше в шлема си. Свърнаха от шосето и пътеката, по която сега караха бе осезаемо по-неравна. Само рефлексите на Танит ги спасяваха от челен удар в някое профучаващо дърво. Измъкнаха се от горичката и се изстреляха нагоре по един малък хълм. Когато го превалиха, мотоциклетът полетя за няколко секунди и се приземи на тесен път, след което изсвистя по малък мост. След няколко секунди преминаха през портите на имението на Гордън Еджли. В ума на Валкирия това все още бе къщата на чичо й. Това, че я бе наследила, не значеше нищо.
Танит удари спирачките и изпод гумите изригна малък фонтан от камъчета.
— Хареса ли ти? — попита младата жена, когато бяха слезли от мотоциклета.
— Все казвам на Скълдъгъри, че трябва да си вземе мотор — ухили се Валкирия.
— И какво казва?
— Че хората, които се обличат в кожи, като теб, трябва да карат мотоциклети. Хората, които носят изискани костюми, като него, трябва да карат Бентлита.
— Има право. — Танит погледна къщата. — Е, ще влезем ли?
— Още не мога да повярвам, че си фен — каза през смях Валкирия, докато отключваше входната врата.
Посрещна ги огромното фоайе. По стените висяха готически картини. Влязоха в хола.
— Чичо ти беше най-добрият писател въобще. Как може да не съм му фен?
— Просто, де да знам, не ми се струваш такъв тип. Все едно приятелите ти да смятат, че баща ти е най-готиният пич въобще. Малко е глупаво.
— Е, нищо глупаво нямаше в книгите на чичо ти. Казвала ли съм ти, че една от историите му се базираше на случка с мен?
— Казвала си ми. Много пъти.
— Никога не съм го срещала, но явно я е чул отнякъде. Може би Скълдъгъри я е чул и му я е разказал.
Танит застана в средата на стаята и се заоглежда мечтателно.
— И тук е живял той. Тук е написал шедьоврите си. Късметлийка си, Вал. Какво ли е да имаш чичо като Гордън Еджли?
— Няма да водим този разговор. Не отново.
Валкирия взе подвързана в черно книга от един рафт и я подаде на Танит. Танит прехапа устни.
И мракът се изля върху им бе последната творба на Гордън. Щяха да я публикуват след няколко месеца, но Танит имаше предварително копие, подарък от Валкирия. Всеки път, когато посещаваха къщата, Танит изгълтваше по няколко глави, докато стане време да вървят. Обожаваше да идва в имението и не пропускаше шанс да се отбие.