— Всеки е влюбен в Чайна.
— Да, но моята любов бе истинска и по-силна. Мисля, че тя го знаеше и по свой си начин ме обичаше също толкова силно. Или обичаше Гордън също толкова силно, колкото и той… не, колкото и аз… обичаше Гордън така, както аз обичах нея. Или нещо такова.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Само малка екзистенциална криза, нищо тревожно. — Той млъкна, помисли за момент и лицето му се озари. — Значи Скълдъгъри те е прибрал под крилото си? С него ще си в безопасност. Той е от добрите.
— Така е. Уча всякакви видове магия и ме обучава на бойни изкуства… Опасно е, но си прекарвам страхотно.
— Аз му помагах в случаите от време навреме. Нищо голямо, само някоя друга загадка. Не бях екшън-герой. Проучванията бяха по моята част — издирване на хора и предмети. Върху какво работите сега?
— Опитваме се да проследим един откачалник, който избяга от затвора, барон Венгос.
— Венгос е избягал?
— Мислим, че иска да върне Гротескния към живот.
Ехо-Гордън се опули.
— Гротескния?! Това е нечестно! Цяла книга мислех да напиша за това, а сега съм мъртъв!
— Много нечестно наистина — кимна в съгласие Валкирия. — Знаеш ли нещо за това?
— Малко. Нямам книги по въпроса, но знам, че Гротескния е бил сглобен от доста впечатляващи създания. Само че не мислех, че е възможно да бъде съживен.
— И това се опитваме да разгадаем.
Ехо-Гордън изглеждаше в страхопочитание.
— Невероятно. Стъписващо. Доколкото знам има жило, взето от Хелакин, както и части от Шибакх. Венгос е трябвало да пренареди вътрешностите му изцяло, да му даде цял нов комплект. Сърцето от Ку на Геалай Дюбхе се намира отдясно, малко по-ниско, отколкото би трябвало да бъде.
Той посочи с пръст към собствения си гръден кош, за да онагледи.
— Ако Гротескния се върне, достатъчно ли ще е да унищожим сърцето му, за да унищожим и него?
— О, да. На място.
— Значи така ще го убием, нали така? Проста работа.
— Не толкова проста. Понеже по-голямата част от него е от Безлик, той ще се регенерира бързо. Колкото по-силен става, толкова по-бързо ще се лекува, и накрая ще бъде неуязвим за всякакви рани. Страшно много ще е необходимо, за да уязвиш Гротескния, когато е на върха на силите си, страхувам се. Открили ли сте го вече?
— Нямаме представа дори откъде да започнем.
— Трябва да питате Изтезанието.
— Кой?
— Преди няколко години дочух слух, че мъж, наречен Изтезанието знае къде се намира Гротескния.
— Само Изтезанието? Не Джоуи Изтезанието или Сам Изтезанието? Просто Изтезанието?
— Просто Изтезанието. Но дори да е съществувал, досега по всяка вероятност да е вече мъртъв. Поначало е само слух. Трябва да питаш Ейхан Мериторий, той може да знае.
— Всъщност, той е мъртъв. Морвена Кроу също, и Сагейшъс Тоум, но той предаде първите двама, за него не съжалявам.
— О, божичко. Мериторий и Кроу? Има ли останали живи?
— Ъъ… Гастли Биспоук е статуя.
— Е, и това е нещо.
Валкирия си погледна часовника.
— По-добре да вървя. Танит ме чака долу.
— Танит?
— Танит Лоу.
— О, чувал съм за нея, въпреки че не съм я срещал. Знаеш ли разказа ми „Кошмарния цирк“? Вдъхнових се от нещо, което бях чул за нея.
— Мисля, че много ще се зарадва да научи това — усмихна се Валкирия.
Ехо-Гордън се вгледа в момичето с обич.
— Всичко това ти отива, да знаеш. Помагах известно време на Скълдъгъри, докато не осъзнах, че не обичам да поставям живота си в опасност. Понякога съжалявам, че отстъпих така. Но ти… винаги съм знаел, че си точно за приключения. Затова ти оставих всичко в завещанието си.
— Благодаря ти за това, между другото. Невероятно е.
— А, не го мисли. Как умря Серпин всъщност?
— Болезнено.
Гордън се ухили.
— А. Добре.
Бентлито спря пред имението, точно когато Валкирия излизаше.
— Добре ли си? — попита Скълдъгъри, докато се измъкваше от колата.
— Нали ти казах и по телефона, добре съм. Танит се появи точно навреме, за да спаси положението.
— Благодаря — рече детективът, поглеждайки към Танит.