Разположиха тялото пред огледалото и го оставиха да се килне леко напред. То премина през стъклото и се просна в отразената стая от другата страна. След миг отражението се размърда и се изправи. Обърна се към тях без помен от изражение на лицето си. Валкирия потисна ирационално чувство на вина за това, на което бяха подложили отражението. Започна да си въобразява, че вижда обвинение в очите му. Тя се пресегна, докосна стъклото и спомените на отражението нахлуха в съзнанието й.
Стисна гърдите си и отстъпи крачка.
— О, боже.
Скълдъгъри я подхвана.
— Добре ли си?
— Току-що си спомних какво е да те застрелят.
— Забавно ли е било?
— Невероятно, но не.
Момичето поизправи гръб. Отражението в огледалото вече бе обикновено.
— Добре съм. Добре съм.
— Тогава те оставям. Ще трябва да вървиш пеша до голф клуба, страхувам се. Но не се тревожи, ще те наблюдаваме.
— Ами ако отида на събирането и Дъск не падне в капана? Тогава само ще сме си изгубили времето.
— Само този вариант имаме, Валкирия. Ще носиш ли рокля?
— Сигурен ли си, че не мога да отида както съм?
— И бездруго ще е предпазлив. Трябва да изглеждаш в пълно неведение.
— Добре — изръмжа тя. — Рокля.
— Сигурен съм, че ще изглеждаш много мило — подхвърли Скълдъгъри на излизане.
— Ако някой започне да пее на това събиране, светът ще трябва да се защитава без мен, окей? — извика момичето в отговор.
— Става — дочу се от стълбището гласът на Скълдъгъри.
Нещо не бе наред. Спомените на отражението се бяха смесили с нейните, бяха се наместили както винаги, но сега имаше нещо друго. Някакво чувство. Тръсна глава. Отражението не можеше да чувства. То бе вместилище, което събираше спомени, готови за сваляне. Никога не бе имало чувства, емоции. Валкирия дори не бе сигурна, че това ново усещане е емоция. Кръжеше в ума й току отвъд обсега й. Съсредоточеше ли се върху него, то се разпиляваше.
Не, не бе емоция, но бе нещо. Което не можеше да определи. Тъмно петно в спомените й. Отражението й криеше нещо от нея.
Това, помисли си момичето, вероятно не е добър знак…
Бяха повече, отколкото тя очакваше. Изпълваха почти целия капацитет на залата за събития — навсякъде хора се смееха и говореха, ръкуваха се и се прегръщаха. Лели, чичовци и братовчеди от всяко коляно образуваха стена от какофония, в която Валкирия се блъсна миг след като отвори входната врата.
Повечето не ги познаваше — никога не ги бе виждала преди и никога повече нямаше да ги види. Осъзнаването не я изпълваше с кой знае какво съжаление. Едва ли пропускаше нещо особено впечатляващо.
Роклята й стоеше добре, трябва да признае. Черна и хубава, ако и неудобна. Ако Дъск се хванеше на уловката, тя щеше да съжалява, че не носи панталони и ботуши.
— Стефани? — Момичето се обърна. Бе я повикал мъж на около четиридесет. Кичурът, който бе преметнал връз плешивината си, не му стоеше нито ненатрапчиво, нито постигаше търсения ефект.
— Стефани, нали? Дъщерята на Дезмънд?
Валкирия опъна лицето си в усмивка.
— Мда. Аз съм.
— А! Чудесно! — възкликна мъжът и я награби в прегръдка, продължила две неловки секунди. Той я пусна и направи крачка назад. Внезапното движение бе разместило кичура. Валкирия реши, че би било по-възпитано да не се обажда.
— Последния път като те видях, стигаше до коленете на скакалците в двора! На колко да си била, четири? Колко мъничка беше! Виж се сега! Прекрасна! Не ми го побира още главата, колко си пораснала!
— Да, случва се за девет години.
— На бас, че не ме помниш — каза мъжът, размахвайки пръст по някаква неясна причина.
— Така е — отвърна тя.
— Хайде, опитай да познаеш.
— Нямам си представа.
— Хайде, разчовъркай си мозъка, пробвай да си спомниш!
— Не зная — бавно и отчетливо произнесе Валкирия, в случай, че има опасност онзи да не схване смисъла.
— Ще ти подскажа — продължи той, не успял да схване смисъла. — Дядо ти и моят баща бяха братя.
— Ти си братовчед на баща ми.
— Да! — почти извика той. Изглеждаше искрено щастлив. — А сега спомняш ли си?
Вместо да му отговори, Валкирия се замисли как той и всички останали тук са директни наследници на древна раса свръхчовеци, а този чичко изглеждаше така сякаш не би успял да пресече улицата без помощ.