— Трябва да вървя — каза тя и направи неопределен жест в посока зад лявото му рамо. Той се обърна натам, а Валкирия се промъкна отдясно.
Валкирия отново провери колко е часът и откри, че се надява глутницата вампири да я нападне колкото е възможно по-скоро. В момента преминаваше през жестоко и необичайно изпитание и ако тази нощ се окажеше нейната последна, щеше да е твърде нечестно. Кимаше без особена идея на разни хора, които й бяха смътно познати, но ги отминаваше, преди да започнат да й обясняват колко мъничка е била някога.
И тогава Отровните близначки й се изпречиха. Перхидролената коса на Кристъл бе толкова права, че приличаше на изгладена с ютия, косата на Каръл висеше на букли, които имаха вид на плетеница червейчета, които се опитваха да се изплъзнат на пода.
— Помислихме, че ще си тук — започна Кристъл със силно отвращение.
— Думичката „семейно“ в семейно събиране ви е подсказала, а?
— Хубаво, че не си прекарала много време в обличане — допълни Каръл и двете се изхихикаха.
— Защо си тук въобще? — подхвана Кристъл. — Нямаме други богати чичовци, на които да се умилкваш, преди да ритнат кофата.
— А, хубаво, радвам се, че очевидно сте преодолели този момент.
Близначките я доближиха и максимално се постараха да се извисят заплашително над нея. Трудна задача, при положение, че и двете бяха по-ниски от Валкирия.
— Измъкна ни наследството под носовете. — Устните на Каръл се извиха грозновато. — Тази къща, която Гордън ти остави, трябваше да бъде наша. Вашите вече бяха получили вила във Франция, затова къщата трябваше да е наша!
— Така щеше да е честно — изсъска Кристъл. — Само дето той я остави на теб. Ти получи всичко. Какво, очакваш просто да забравим това?
— Я се виж — каза Каръл и бъзна с пръст рамото на Валкирия. — Та ти си дете. За какво ти е тая къща? Ние сме на шестнайсет — знаеш ли какво можехме да направим, ако разполагахме с нея? Какви купони щяхме да вдигаме? Знаеш ли колко яко би било?
— А имаш ли си представа колко струва това място? Щяхме да го продадем и да забогатеем!
— Ама не го получихме, нали така? Ти го получи, защото се подмазваше, преструваше се на идеалната малка племенница и сега се мислиш за много велика.
— Но не си велика, глупава хлапачка такава. Нищо не знаеш, никой не те харесва и я се виж, дори не си толкова хубава!
Валкирия удостои тирадата им с отегчен поглед.
— Знаете ли, опитвам си да си спомня случвало ли се е въобще глупостите ви да ме засегнат. Опитвам се да си спомня кога въобще е сработвало аматьорското ви грубиянство. Знаете ли? Никога не е сработвало.
Каръл опита да се изсмее подигравателно.
— Знаете ли защо? Защото наистина, ама наистина не ми пука. Не чувствам нищо към вас, нито добро, нито лошо. За мен просто… ви няма. Разбирате ли?
Те забиха яростни погледи в нея. Тя им се усмихна.
— Прекарайте си чудесно, окей? — И ги остави.
Тя се движеше през тълпата, доколкото пресата от хора й позволяваше, проправяше си път между масите и избягваше стълпотворенията, където имаше тази възможност. Мярна майка си и успя да се добере до нея, без никой да се опита да я прегърне.
— Стеф! — възкликна майка й и се усмихна радостно. — Тук си! Най-накрая! Как мина снощи?
— Добре. Двете с Хана, нали знаеш, просто си приказвахме. Клюкарствахме си за, такова, момчета и разни други работи. — Валкирия се запъна, осъзнавайки, че си няма представа за какво си говорят момичетата на нейната възраст.
— И си облякла роклята — каза майка й. — Толкова е хубава!
— Това няма да ми помогне, ако тук настане хаос.
Майка й не знаеше какво да отвърне на това.
— Толкова си странна понякога. Та, кога пристигна?
— Преди няколко минути. Къде е татко?
— Ами, някъде наоколо. Знаеш как са хората от фамилия Еджли. Само да получат извинение да приказват за себе си и го сграбчват с две ръце. Забавляваш ли се?
— Ами, горе-долу — сви рамене Валкирия. — Не познавам много хора тук. Ами ти?
Майка й се засмя и се приведе към нея.
— Извади ме оттук — рече тя с ослепителна усмивка.
— Моля? — примигна неразбиращо момичето.
Майка й закима като че ли се съгласяваше въодушевено.