— Не мога да остана и минута повече. Ще се взривя.
— Искаш да си ходиш?
Майка й махна на някого, върна погледа си към Валкирия, без да сваля усмивката от лицето си.
— Повече от всичко на света. Виждаш ли онази дама ето там?
— Онази със странната глава?
— Ще говори за кучетата си. Цяла нощ. Има три. Всичките са малки. Какво им става с тия малки кучета? Какво им е лошото на големите кучета? Харесвам големите кучета.
— Куче ли ще си взимаме?
— Какво? Не. Искам да кажа, трябва да си измислим оправдание и да се разкараме оттук.
С Дъск и Заразените отвън? Никакъв шанс.
— Тук сме заради татко — каза Валкирия. — Трябва да останем и да го подкрепяме. Той би останал на твоето семейно събиране.
— Предполагам…
— Само една нощ е, мамо. След това никога няма да ти се наложи да ги срещнеш отново.
— Мислех, че ще си първата на пистата за заминаване.
— Не знам. Понякога си мисля, че не прекарвам достатъчно време с вас.
Тонът на майка й бе изпълнен с обич.
— Просто порастваш. Искам да кажа, да, би било страхотно, ако можехме да прекарваме време заедно, както едно време, но и ти имаш нужда от уединение и лично пространство. Разбирам това, миличка. Наистина.
— Липсват ли ти нещата, както бяха едно време?
— Бих излъгала, ако кажех не. Но приемам нещата, каквито са. Прекарваш много време в стаята си и това няма лошо, предполагам. Понякога си малко отчуждена, но и това е разбираемо.
Валкирия не може да срещне погледа на майка си.
— Не съм такава нарочно.
Майка й я прегърна през раменете.
— Знам. А и не си винаги такава. Ето сега например, все едно нищо не се е променило. Все същата Стеф си си.
— Но понякога… не съм, нали?
— Може би, но винаги ще те обичам, без значение каква си. С татко ти просто се радваме, че се пазиш. Другите деца на твоята възраст се шляят навън, забъркват се в неприятности, нараняват се, вършат Бог знае какво. Ние поне знаем къде си.
— В стаята си. — Валкирия опита да се усмихне. Сети се за отражението си, което седеше на дивана, докато баща й разказваше някой тъп виц или докато майка й разказваше за деня си. От мисълта я заболя отвътре, затова тя я прогони.
В края на краищата, имаше си други тревоги тази вечер.
32.
Отломъци от сянка
Чайна крачеше бързо през подземния паркинг, а от двете й страни крачеха телохранителите й. Стъпките им отекваха шумно в огромното, смълчано пространство.
Един от бодигардовете й, Сев, спря внезапно и се обърна назад. Присви очи.
— Нещо не е наред. — Колежката му, дребна жена на име Зефир, извади пистолет изпод якето си.
— Г-це Сороуз, моля застанете зад мен.
Чайна изпълни молбата. Сев и Зефир насочиха оръжията си към наглед празна част от паркинга. Доколкото Чайна можеше да види, нямаше нищо опасно — но именно затова бе наела тези двамата. Бяха добри. Бяха най-добрите.
Барон Венгос стъпи под светлината на лампите. Бронята приличаше на част от него. По снадките й се виеха малки пипалца от сянка, сякаш още свикваха с новия си гостоприемник. Венгос не носеше шлема и се усмихваше студено. Сабята му висеше от кръста.
Сев и Зефир се движеха като един. Годините прекарани в битки рамо до рамо така бяха развили уменията им, че никой не можеше да им се опре.
До тази вечер.
Зефир понечи да стреля, но от бронята се надигна сянка, която я удари в гърдите и запрати назад, изкарвайки й въздуха. Сев успя да използва оръжието си, но след това мракът премина през него и той се вцепени. Бе мъртъв още преди да падне.
— Казах ти, че ще се върна за теб — процеди Венгос. — Но кажи ми, преди да трябва да те нараня, преосмисли ли позицията си?
Чайна се изпъчи и гласът й доби игриви нотки.
— Искаш да кажеш, дали съм решила да се върна в бандата? Страхувам се, че не. Причините ми са сложни и разнообразни, но се свеждат до нещо доста просто. Осъзнах, че всички сте ненормални и силно ме дразните. Особено ти.
— Имаш смелост, та да си позволяваш да ме подиграваш.
— Не те подигравам, сладур. Създавам си забавление, защото разговорът с теб наистина ме отегчава.
Сенките се изстреляха към нея по волята на Венгос. Чайна успя да се измести в последния момент и мракът се заби в колата зад нея.