— Тук ли сме? — прошепна развълнувано той.
— Внимавай — предупреди го Валкирия. — Ако някой те види…
— Знам, знам — каза чичо й и се прокрадна към вратата. Надзърна. — Виж ги всичките. От години не съм виждал тези хора. Не познавам половината от тях.
Валкирия застана до него. Той започна да сочи.
— А, ето я майка ти. Ех, колко красива изглежда. Ще й кажеш ли?
— Разбира се.
— Ето го и Фъргус. И баща ти. А, и Берилия. Какво прави? Лицето й е изопнато. Инсулт ли е получила?
— Мисля, че се усмихва.
Той поклати глава тъжно.
— Не й отива хич. И, боже мой, откъде идва тая музика? — Той се попремести, за да разгледа двамата идиоти в синьо. — Е, това е направо… жалко. И някакви хора танцуват? Ужасно. И мъртъв не бих се вяснал там.
Той се сепна, осъзна какво е казал и се ухили. Валкирия погледна през прозореца, но не можа да види нищо в мрака.
— Страх ли те е? — попита внимателно Гордън.
Тя сви рамене.
— Не ме кефи да съм примамка за вампир.
— Шокиран съм от тези новини — отвърна той, не особено шокиран. — Ако промениш решението си, Скълдъгъри би разбрал. Няма срам в страха.
Тя кимна, но не продума.
— Познавам го — продължи Гордън. — Не иска да те види наранена, аз — също, дори още повече. Стефани, или Валкирия, или както там се наричаш сега. Още си любимата ми племенница, а аз съм твоят мъдър чичо.
— Ти си мъдър? — пошегува се Валкирия.
Той се престори на обиден.
— Пита ме момичето, което е примамка за вампир.
— Прав си.
Тя зърна движение от залата. Някой влизаше. Гордън се паникьоса, опита се да намери място за криене и се шмугна зад вратата.
Каръл и Кристъл нахлуха, блъскайки вратата. Тя премина през Гордън и се тресна в стената. Той вече бе напълно видим, ако и с плътно затворени очи. Започнеха ли да се оглеждат Каръл и Кристъл, щяха да видят мъртвия си чичо точно зад себе си.
— О — каза Каръл. — Ти си.
— Да — сковано отвърна Валкирия. — Аз съм.
— Тук си с приятелите си, а? — рече Кристъл и близначките се разсмяха.
Зад тях Гордън отвори едно око, видя, че вече не е скрит и пак се паникьоса.
— Просто си почивам от всички — каза Валкирия. — Какво ви води тук?
Гордън падна на колене и длани и пропълзя под масата, преминавайки през покривката, без да я помръдне.
Карол погледна Валкирия през притворени клепачи, които вероятно изразяваха презрение.
— Просто си търсим място да запалим. — Тя извади цигара от страховито кичозната си чантичка.
— Пушиш ли? — попита Кристъл.
— Не — рече Валкирия. — Никога не съм виждала смисъл.
— Типично — промърмори Каръл и Кристъл се направи, че сподавя смеха си. — Добре, тогава отиваме другаде. И по-добре да не казваш и думичка. По-добре да си държиш устата затворена.
— Естествено.
Близначките се спогледаха победоносно и излязоха.
Гордън се изправи през масата.
— Ааа. Близначките. Още помня деня, в който се родиха… колкото и да се мъча да го забравя.
Валкирия пак гледаше през прозореца.
— Страхът е нещо хубаво, нали знаеш? — опита се да я успокои той.
— Не ми харесва.
— Но те пази. Смелостта все пак не е липсата на страх, а осъзнаването и покоряването му.
— Мисля, че прочетох това на кутия с овесени ядки веднъж — усмихна се момичето.
— Е, нищо чудно. Оттам е цялата ми мъдрост.
Валкирия се обърна от прозореца към вратата. От другата й страна роднините й се смееха, пиеха, разговаряха и танцуваха.
— Страх ме е. Страх ме е да не пострадам, страх ме е да не умра. Но още повече ме е страх да не предам родителите си. Виждам другите хлапета на моята възраст — срам ги е от родителите им. Майките не спират да се суетят около тях, бащите си мислят, че са забавни, но не са. Но обичам родителите си, защото са добри хора. И ако се провалим, ако не спрем Венгос и Гротескния, тогава родителите ми… — и гласът й изведнъж се пречупи — … ще умрат.
Чичо й само я гледаше, без да отрони и дума.