— А, знаете ли — и това е доказан факт, — че повечето паяци са много, много грозни? Вярно е. Никак не им е лесно на женските паяци. Гледах един научнопопулярен филм. Защо мислите черната вдовица убива партньора си? Срамува се, затова. Не казвам, че вие сте грозен. Аз откъде ще знам? Имам само два крака, нали така?
Паякът напредваше бавно към нея. Танит отстъпваше.
— Не исках да ви засегна. Засегнах ли ви? Не исках. Сигурна съм, че като за гигантски човекопаяк, сте страхотен улов. А и външният вид не е всичко, нали? Знаете ли по какво си падаме момичетата? Чувство за хумор. Имате вид на някой, който лесно се усмихва. Права ли съм?
От устата на паяка излезе нещо гневно и нечленоразделно.
— Така и си помислих. И така, след като си поговорихме, какво ще кажеш да спрем да увъртаме и да дойдеш да се пробваш?
Чудовището млъкна и Танит му се усмихна.
— Ако мислиш, че си толкова корав.
Мина секунда и Изтезанието се вдигна на задните си крака, готов да нападне. Танит се втурна към него, плъзна се между краката му, които още стояха на земята и грабна меча си. Паякът се обърна и тя замахна нагоре. Острието се плъзна по бронята му, докато намери процепа между хитиновите плочки. Създанието изпищя и се замята, а Танит се измъкна бързо изпод него, за да не я смачка.
Духна вятър и Скълдъгъри се озова на покрива. Той събори паяка по гръб с въздушна струя. Осемте му крака шаваха безпомощно. Танит скочи върху него и заби острието между бронираните плочки.
Чудовището моментално спря да шава.
— Добро момче — каза Танит.
Скълдъгъри заобиколи туловището на паяка и се вгледа в очите му.
— Предполагам, че щом знаеш кога да спреш да се съпротивляваш, си способен на разумна мисъл, затова ще ти кажа само веднъж — или правиш каквото ти кажем, или се махаш от пътя ни. Имаме работа за вършене, а партньорът ми е в опасност и търпението ми свърши. И така — ще се бием ли още или ще се споразумеем?
Изглеждаше, че Скълдъгъри няма как да получи отговор, но нечовешката уста се отвори и измежду щипците и зъбите прозвуча гласът на стареца.
— Слушам ви.
37.
Зъби и нокти
Валкирия прескочи стената пред себе си и падна на крака в градината зад нея. Следващата стена бе по-голяма и момичето натисна въздуха, изстрелвайки се нагоре. Ръцете й достигнаха ръба на стената и Валкирия успя да се преметне. Тухлите хвърляха дълбока сянка върху тревата. Валкирия изтича покрай къщата, чиято бе градината.
Продължи по тясна пътека, а дробовете й горяха с ярост, която харесваше, с която горяха, докато плуваше. Знаеше, че може да бяга вечно с този огън в себе си. Сви по още по-тясна пътека, по-скоро алейка. Чуваше ги ясно зад себе си. Глутницата Заразени бе по-тънко разпръсната, но по-бързите от тях я настигаха неумолимо. Подмина къщата на семейството си.
Кеят се виждаше отпред и Валкирия увеличи скоростта си. Морето се вълнуваше тази вечер, чуваше мощния му ритъм и знаеше, че няма да е лесно, но нямаше и избор. Още малко и щеше да е в ръцете им.
Знаеха ли? Дъск бе ли им казал за уязвимостта им към солена вода? В ума й проблесна мисъл. Това не бяха истински вампири, само Заразени. Водата би ли имала същия ефект? Нямаше време за премисляне. Само с този план разполагаше, само този шанс.
Валкирия се оттласна от ръба на кея, както бе правила безброй пъти като дете. Водата я обгърна, погълна я напълно. Момичето се изстреля обратно на повърхността. Загуби и другата си обувка. В нощта Заразените не виждаха какво има под водата и не знаеха, че има само един безопасен начин да се скочи в нея. Зазвучаха викове на болка и тъпи подводни удари на кости в скалите пред кея, точно както с Джей Джей Пърл.
Тя обаче също не бе плувала тук толкова късно и водите й се струваха твърде силни и непознати. Дърпаха я, бутаха я, заплашваха да я завлекат на дъното или твърде далеч от брега, но тя се бореше с тях. Още от Заразените цамбурнаха във водата и веднага започнаха да се паникьосват. Виковете им бяха рязко прекъснати от запушените им гърла. Един от тях обаче успя да я хване за роклята и я задърпа със себе си надолу.
Под водата Валкирия успя да освободи крак и изрита Заразения надолу. Загуби го от очи в черната вода. Самата тя бе твърде дълбоко, морето бе твърде бурно. Щеше да се удави.
Внезапно се сети нещо — миналата година, когато Скълдъгъри се бе издигнал до повърхността и бе вървял по нея. Обучението й. Трябваше да го използва. Скълдъгъри я бе научил на необходимото. Просто трябваше да се успокои и да се концентрира.