И така Стефани Еджли се превърна във Валкирия Каин и започна обучението си в Елементалната магия.
Валкирия се промъкна до задната част на къщата си, застана под прозореца си и се концентрира. Допреди седмица й трябваше стълба, за да стигне до стаята си, но е всеки следващ урок тя овладяваше силите си все по-сигурно.
Даде си време, почувства как покоят я обзима. Сви и отпусна пръсти, усети въздуха в дланите си. Усети как невидимите нишки в пространството се свързват, видя как всяка подръпната от нея ще повлияе на останалите…
Тя рязко разтвори длани и се изстреля нагоре, понесена от въздушната вълна. Едва успя да се хване за перваза. Понякога го пропускаше, но вече не толкова често. Отвори прозореца с усилие, вмъкна се в стаята си и го затвори внимателно, за да не вдига шум.
Без да обръща внимание на момичето, което седеше на леглото й — нейното отражение, — Валкирия долепи ухо до вратата. Когато се убеди, че родителите й са заспали, тя свали палтото си, а отражението й се изправи.
— Ръката ти е наранена — обади се то.
— Имах малко премеждие с един лошковец — отговори Валкирия тихо. — Как мина денят ти?
— В училище всичко беше наред. Написах всички домашни, без последната задача по математика. Не можах да я реша. Майка ти направи лазаня за вечеря.
Валкирия свали и обувките си.
— Нещо необичайно?
— Не. Напълно нормален ден.
— Добре.
— Готова ли си да продължиш живота си?
— Готова съм.
Отражението й кимна, застана срещу голямото огледало на едно от крилата на гардероба и пристъпи в него. Валкирия докосна стъклото и в главата й се изля всичко, през което бе минало отражението й през деня. То започна да се променя, докато накрая не остана единствено образът на Валкирия в огледалото.
Тя започна да пренарежда новите си спомени. В училище имаха час по кариерна ориентация. Учителката ги бе попитала какво искат да работят, или поне да учат в колежа. Разбира се, никой нямаше представа какво да каже. Отражението й също си бе замълчало.
Валкирия се позамисли над това. Като че ли не й трябваше обикновена кариера. Щеше да наследи имението и парите на Гордън, когато навърши осемнайсет, така че парите й никога нямаше да свършат. Освен това, какво би могло да я заинтересува? Ако тя присъстваше в онзи час, знаеше какво би отговорила. Детектив. Щяха да й се подхилкват, но какво от това.
Основната разлика между нея и приятелите й не беше магията, нито приключенията. Разликата бе, че тя знаеше какво иска да прави с живота си и вече го правеше.
Валкирия се съблече, сложи си футболната тениска и си легна. След двадесет секунди вече спеше.
5.
Страшилището на Лондон
Тъмен силует се мяркаше далеч над лондонските улици, подскачаше от покрив на покрив, въртеше се и се премяташе във въздуха. Не носеше обувки и стъпките му бяха леки и безшумни като подет от вятъра шепот. Той си припяваше и току се хилеше високо и пронизително. Облечен в черен костюм, скъсан и вонлив, с опърпан цилиндър, който стоеше неподвижно на деформираната му глава, независимо от акробатиките му. Ноктите на ръцете му бяха дълги и корави.
Той се приземи на ръба на един покрив само на един крак и остана неподвижен, извил длъгнестото си тяло като скоба. Гледаше надолу към кръстопътя Черинг, към хората под него, към фучащите коли. Със свити устни и стрелкащи се насам-натам очички, той си избра от наличния набор жертви.
— Джак.
Той се обърна и видя млада жена, която вървеше срещу него с плътно закопчано дълго палто. Вятърът си играеше с чорлавата й руса коса. А лицето й — толкова красиво! Джак не бе виждал красиви лица от много години. Той я удостои с най-добрата си усмивка, пълна с малки жълти зъби.
— Танит — обърна се към нея Джак, с глас като счупена флейта. Акцентът му бе смесица от Източен Лондон и… нещо друго, непознато. — Изглеждаш пленяващо!
— А ти изглеждаш плесенясало.
— Много си мила. Какво те води в моята част на гората?
— Вече не е твоята част на гората, Джак. Нещата се промениха. Не биваше да се връщаш.
— Че къде да отида? В старчески дом? Пенсионерско селище? Аз съм създание на нощта, мила. Аз съм Спрингхийлд Джак2, нали тъй? Тук си ми е мястото.
— Мястото ти е в килия.