Изследванията на Бенвенист хвърлят нова светлина върху значението на „съм“ като самостоятелен глагол, а не като копула. В индоевропейските езици „съм“ се изразява с корена es, означаващ „съществувам, намирам се в действителност“. „Съществуване“ и „действителност“ се определят като „нещо истинско, устойчиво, вярно“ [Пак там, с.204]. (На санскрит sant, „съществуващ“, „действително добър“, „верен“; прилагателно в превъзходна степен Sattama, „най-добрият“) Следователно според етимологичния си корен „съм“ е нещо повече от твърдение за идентичност между субект и негово характерно качество; то е нещо повече и от описателен термин за явление. С него се означава реалността на съществуването на този или това, което е; така се изтъква неговата, нейната или нечия автентичност и истинност Твърдението, че някой или нещо е, се отнася до същността на човека или предмета, а не до неговия, нейния или нечий външен вид.
Този предварителен анализ на значението на „имам“ и „съм“ позволява да направим следните изводи:
1. Под „съм“ или „имам“ нямам предвид определени качества на един субект, илюстрирани с твърдения като „Имам лека кола“, „Аз съм бял“ или „Аз съм щастлив“. Имам предвид два фундаментални начина на съществуване, два различни вида ориентация — към личността и към материалния свят, две различни структури на характера, преобладаващата от които определя начина, по който човек мисли, чувства и постъпва.
2. В начина на съществуване, изразен с „имам“ взаимоотношението ми със света е отношение на притежание и собственост, в рамките на което искам да превърна в мое притежание всеки и всичко, включително и себе си.
3. Начинът на съществуване „съм“ включва две би-тийни форми. Първата е противоположна на имам, изразена с твърдението на Дю Маре, и означава жизненост и естествена отвореност към света. Втората форма на „съм“ е противоположна на изглеждам и се отнася до истинската природа, до реалната същност на даден човек или предмет за разлика от измамната външност, както показва етимологията на глагола „съм“ (Бенвенист).
Философски концепции за битието
Анализирането на понятието „битие“ се усложнява допълнително, защото проблемът за битието е бил предмет на безброй философски трудове, а въпросът „Какво е битие?“ винаги е бил ключов за западната философия. Въпреки че понятието ще бъде разгледано в антропологичен и психологически аспект, философският анализ не изключва антропологичните проблеми. Дори краткото представяне на проблема за битието в историята на философията от философите преди Сократ до модерната философия ще надхвърли границите на тази книга и затова ще спомена само един, особено важен, аспект: понятията за процес, активност и движение като елементи, вътрешноприсъщи на битието. Както подчертава Георг Зимел, идеята, че битието предполага изменение, т.е., че битието е „ставане“, има своите двама най-велики и най-безкомпромисни поддръжници в периода на зараждането и разцвета на западната философия в лицето на Хераклит и Хегел.
Становището, че битието е противоположна на „ставането“, постоянна, вечна и неизменна субстанция, което се поддържа от Парменид, Платон и „реалистите“ в схоластиката, би издържало критики само в случай, че се изхожда от идеалистическото разбиране за мисълта (идеята) като най-висша форма на реалност Ако идеята за любовта (в Платоновия смисъл) е по-реална от самото любовно изживяване, то може да се твърди, че любовта като идея е постоянна и неизменна. Но ако изхождаме от реално съществуващите хора — обичащите, мразещите, страдащите човешки същества, — не ще има битие, което да не е в процес на „ставане“ и изменение: Живото съществува, пребивава само като „ставане“, то може да съществува единствено, като се променя. Изменението и развитието са вътрешноприсъщи качества на жизнения процес.
Радикалното схващане на Хераклит и Хегел за живота като процес, а не като субстанция намира паралел в източния свят Във философията на Буда. Будистката философия изключва идеята за каквато и да е трайна и постоянна субстанция както по отношение на вещите, така и на човешката личност