Вторият герой е Мойсей. Бог му повелява да освободи народа си, да го изведе от страната, станала негов дом (макар и в крайна сметка дом на роби), и да отиде в пустинята „да празнува“. Колебливо, измъчвани от опасения, евреите приемат да последват своя водач Мойсей през пустинята.
Пустинята е ключовият символ на тяхното освобождение. Пустинята не е дом: в нея няма градове, няма богатства. Тя е родина на номади, които притежават само онова, което им е потребно — най-необходимото за живот, — а не богатство. Исторически погледнато, събитията, разказани в Изход, се преплитат с номадски традиции и е много вероятно те да са определили тенденцията към отрицание на всички видове нефункционална собственост и избор на живот в пустинята като подготовка към свободното съществуване. Тези исторически фактори обаче само засилват значението на пустинята като символ на разкрепостения, необременен със собственост свят Произходът на някои от основните символи на еврейски празници има връзка с пустинята. Безквасният хляб е хлябът на онези, които бързат да напуснат някое място, хлябът на скитниците. Suka (скинията, лекият преносим еврейски храм) е домът на скитника: нещо, подобно на шатра, която лесно се разпъва и прибира. Както се казва в Талмуда, това е „временното жилище“, в което се живее, а не „постоянното жилище“, което човек притежава.
Евреите тъгували за охолния живот в Египет, за постоянен дом, за скромна, ала осигурена храна, за зримите идоли. Плашела ги неизвестността и оскъдността на живота в пустинята. Те казвали: „О, да бяхме погинали от ръката на Господа в египетската земя, когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита! Защото ни доведохте в тази пустиня, за да уморите от глад цялото това множество“ (Изход 16:3). Бог, както и през цялата епопея на освобождението, откликва на душевната слабост на хората. Обещава им да ги храни: сутрин с „хляб“, вечер — с пъдпъдъци. Но им дава две важни заръки: всеки да събира храна според нуждите си: „И тъй направиха Израилевите синове: събраха, кой много, кой малко. Измериха и който беше събрал много, нямаше излишък, а който — малко, нямаше недостиг: всеки събра, колкото можеше да изяде“ (Изход 16:17-18).
Тук за пръв път се формулира принцип, който става популярен благодарение на Маркс: всекиму според потребностите. Утвърдено е правото на всеки да бъде сит, без каквито и да било ограничения. Тук Бог е майката-кърмилница. Децата й не трябва да доказват с постижения правото си да бъдат нахранени. Втората заповед е срещу запасяването, лакомията и стремежа към собственост На народа на Израил било повелено да не оставя никаква храна до утрото. „Но някои не послушаха Мой-сея и оставиха от това-онова до сутринта, и то червяса, и се вмириса. И Мойсей се разгневи. И те събраха остатъците сутринта по изгрев, всеки колкото може да изяде; а когато напече слънце, те се стопиха“ (Изход 16:20-21).
Във връзка със събирането на храна се въвежда спазването на Shabbat (Шабат, събота). Мойсей заповядва на евреите в петък да събират два пъти повече храна: „Шест дена събирайте, а седмият е Шабат; в този ден недейте“ (Изход 16:26).
Шабат е най-важната от библейските идеи, както и в по-късната юдейска религия. Това е единствената строго религиозна заповед от Десетте божи заповеди. За спазването й настоявали дори тези пророци, които се обявили против други обреди. Тази заповед се спазва неотклонно през всичките 2000 години на живот в условията на Диаспората, като нерядко изпълнението й било свързано с неимоверни трудности. Няма съмнение, че Шабат е бил извор на живот за евреите, които, пръснати по света, безсилни, често презирани и преследвани, възвръщали гордостта и достойнството си, като царски празнували Шабат Нищо друго ли не е Шабат, освен ден за почивка в светския смисъл, когато хората поне за един ден се освобождават от бремето на работата? Той, разбира се, е и това, и тази функция му придава достойнството на едно от великите открития в еволюцията на човека. И все пак, ако беше само това, Шабат едва ли щеше да играе главната роля в живота на евреите, която описах дотук.