За да разберем тази роля, трябва да стигнем до сърцевината на институцията, свързана с Шабат Това не е почивка заради самата почивка, в смисъл да не се прави никакво усилие, физическо или умствено, а целта е възстановяването на пълната хармония между хората и между тях и природата. Нищо не бива да се руши и да се гради: Шабат е ден на временно примирие във войната, която човек води със света. За нарушение на хармонията се смята дори откъсването на стръкче трева, както и запалването на клечка кибрит Не бива да настъпва никаква обществена промяна. Затова е забранено по улиците да се носи каквото и да било (дори да тежи, колкото носна кърпа), докато в градината си човек може да носи тежък товар. Забранено е не да се прави усилието за пренасяне на товар, а да се пренася някакъв предмет от един частен имот до друг, защото всъщност това пренасяне представлява прехвърляне на собственост В Шабат човек живее така, сякаш не притежава нищо и не следва друга цел, освен да съществува, т.е. проявява основните си потенции, като се моли, учи, яде, пие, пее и се люби.
Шабат е ден за радост, защото в този ден човек е изцяло верен на себе си. Затова в Талмуда Шабат се нарича дългоочакваното месианско време, а месианските времена — Шабат без край; денят В който собствеността и парите, траурът и тъгата са табу; ден, извън времето, в който всеки просто съществува. Историческият първообраз на Шабат, вавилонското Shapatu, е бил ден на скръб и страх. Днешната неделя е ден, определен за развлечения, консумация и бягство от самия себе си. Можем да попитаме не е ли време да възстановим Шабат като всеобщ ден на хармонията u мира, ден, олицетворяващ лелеяното бъдеще на човечеството.
Идеята за Месията е другият специфично еврейски принос в световната култура и по същество се преплита с идеята за Шабат. Също като Шабат идеята за идването на Месията е надеждата, поддържаща живота на евреите, от която те никога не се отказват, въпреки горчивите разочарования от лъжемесиите — от Бар Кохба през II в., та до наши дни. Също като Шабат това е идея за исторически период, в който собствеността ще е станала ненужна, страхът и войната ще са забравени, а изявата на същностните ни сили ще се е превърнала в жизнена цел.12
Историята в Изход приключва трагично. Синовете на Израил не могат да живеят, без да притежават Макар да могат да минат без постоянно жилище и без храна, освен тази, която Бог им дава всеки ден, те не могат да живеят без зрим, реално присъстващ „водач“.
И когато Мойсей изчезва в планината, отчаяните евреи молят Аарон да направи нещо зримо, на което да се кланят — Златния телец. Може да се каже, че тук те плащат Божията грешка, благодарение на която вземат със себе си от Египет злато и скъпоценности. Носейки златото, те носели в себе си и ламтежа за богатство и в час на отчаяние собственическата им натура се пробудила. От златото Аарон изковава телец и народът възкликва: „Ето твоя бог, Израил, който те изведе от земята на Египет!“ (Изход 32:4).
Цяло поколение се било сменило и на Мойсей дори не било позволено да стъпи в новата земя. Но новото поколение, също както и предишното, не било способно да живее свободно и разкрепостено — не могло да пребивава на земя и да не се привърже към нея. Ето защо, завладявайки нова територия, юдеите избиват враговете си, заселват се на земята им и се кланят на своите идоли. Демократичното племенно устройство преминава в ориенталски деспотизъм — в скромни мащаби, наистина, но подражание на великите държави от онова време. Революцията претърпяла крах; единственото й постижение, ако може да се нарече постижение, било, че евреите се превърнали от роби в господари. Днес те щяха да бъдат напълно забравени, споменавани единствено в бележки под линия в някоя история на Близкия изток, ако новото послание не бе изречено от революционните мислители и пророци на този народ, неизкушени, за разлика от Мойсей, от бремето на водачеството и от прилагането на диктаторски методи (като например поголовното избиване на хората на Корах, разбунтувал се срещу Мойсей и Авраам). Тези революционни мислители — староеврейските 4 пророци — възродили идеята за свободата на човека — битие, разкрепостено от собствеността — и протеста срещу преклонението пред идоли, дело на човешката ръка. Те били непреклонни и предсказвали, че народът им отново ще бъде низвергнат и прогонен от земята, ако се пристрасти към лоното й в кръвосмесително желание да я притежава и ако не съумее да живее на нея свободно, т.е. да я обича, без да погубва себе си. За пророците изгнанието било трагедия, но било единственият път към окончателното освобождение. Изгнаническият живот в пустинята щял да погуби не едно, а много поколения. Но дори когато предричали повторно изгнание в пустинята, пророците поддържали жива вярата на евреите и на целия човешки род, чрез образа на Месията, който обещава мир и изобилие, но не за сметка на гоненията и унищожението на тези, които преди са населявали тези земи.
12
Концепцията за месианското бреме съм анализирал в „Ще сте като богове“ —