Нормите, според които обществото функционира, формират характера на неговите членове („социален характер“). В индустриалното общество те са: желанието да придобиваш собственост, да я запазиш и умножиш, т.е. да печелиш, а на собствениците се гледа с възхищение и завист като на по-висши същества. Голяма част от хората обаче не притежават никаква реална собственост като капитал и средства за производство. Тогава възниква въпросът: как могат те да задоволяват или да потискат страстта си да придобиват и да притежават собственост; или как могат да се чувстват собственици, когато на практика не притежават собственост?
Разбира се, отговорът сам се налага в съзнанието ни: дори и онези, които не притежават значима собственост, все пак притежават нещо и милеят за скромните си спестявания така, както капиталистите — за своите богатства. Също както едрите собственици, бедните с маниакална последователност се стремят да запазят и малкото, което притежават, и да го умножават, макар и с нищожно малки постъпления (като икономисват оттук-оттам жалки стотинки).
Но най-голямото удоволствие не е да владееш материални блага, а живи същества. В патриархалното общество и най-жалкият бедняк от мъжки пол се преживява като собственик — по отношение на жена си, на децата си, на домашните животни и добитъка, чувствайки се пълновластен господар. Поне за мъжа в патриархалното общество сдобиването с много деца е единственият начин да владее хора, като влага малък капитал и не полага никакви усилия. Като се има предвид, че цялата тежест около раждането и отглеждането на децата носи жената, трудно може да се оспори, че създаването на деца в патриархалното общество е свързано с жестока експлоатация на жените. На свой ред обаче и майките имат своята форма на собственост — децата, докато са малки. Така се получава един безкраен, омагьосан кръг: съпругът експлоатира жена си, тя — малките деца, а възмъжавайки, момчетата се присъединяват към възрастните мъже и също започват да експлоатират девойките и така до безкрай.
Хегемонията на мъжа в патриархалното общество е продължила приблизително шест или седем хилядолетия и все още е разпространена в изостаналите страни сред бедните класи. Тя обаче постепенно отслабва в по-развитите общества, защото с Повишаването на жизнения стандарт еманципирането на жените, децата и младежите се засилва. С какво ще удовлетворяват своята страст да придобиват, запазват и умножават собственост обикновените хора в силно развитите индустриални общества, след като старомодният патриархален тип собственост над хора постепенно отмира? Отговорът е: като разширяват сферите си на собственост, включвайки в тях приятелите си, любовните партньори, здравето, пътуванията, произведения на изкуството, Бог, собственото си Аз. Макс Щирнер дава сполучлива представа за пристрастеността на буржоазията към собствеността. Хората се превръщат във вещи и взаимоотношенията им придобиват характер на притежание. „Индивидуализмът“, който в положителния си смисъл означава освобождение от социалните вериги, в отрицателен смисъл означава „самопритежание“, т.е. правото и задължението да посветиш цялата си енергия на каузата на личния успех.
Аз-ът е най-значимият обект, към който е ориентирано чувството ни за собственост, тъй като Включва много неща: собственото тяло, собственото име, общественото ни положение, всичко, което притежаваме (включително и знанията), представата, която имаме за себе си, и образа, които искаме да си създадем в очите на другите. Аз-ът е комбинация от реално съществуващи качества като знания и умения, както и някои въображаеми качества, които си приписваме. Съществено е не толкова съдържанието на Аз-а, а фактът, че Аз-ът се приема за нещо, което всеки от нас притежава, и това „нещо“ е в основата на чувството ни за самоличност, на самосъзнанието ни.
Като разглеждаме Въпроса за собствеността, не бива да забравяме, че основният тип отношение към собствеността, разпространен през XIX в., започва постепенно да изчезва след Първата световна война и в наши дни е рядкост В миналото хората ценяха всичко, което притежават, пазеха го и го употребяваха до последна възможност. На пазара се предлагаха трайни изделия и може би затова за XIX в. много подхожда девизът: „Всичко старо е прекрасно!“ Днес се набляга на консумацията, а не на запазването на придобитото, затова масово се купуват изделия за еднократна употреба. Независимо дали човек купува лека кола, дреха или домакински уред, след като го ползва известно време, изделието му омръзва. Гледа да се освободи от „старата вещ“ и да се сдобие с най-новия модел. Придобиване → временно притежание и ползване → изхвърляне (или ако е възможно, изгодна замяна с по-нов модел) → ново придобиване — това е омагьосаният кръг на консумацията на потребителски стоки. Девизът на днешния ден с пълно основание би могъл да гласи: „Всичко ново е прекрасно!“