Лично аз смятам, че младите хора (и някои от по-възрастните), които сериозно се стремят да променят облика на живота си, като заменят притежателната нагласа с битийна, не са само отделни индивиди. Убеден съм, че доста голям брой групи u отделни личности се стремят към битийна ориентация, изразявайки новата тенденция, противостояща на притежателната нагласа на мнозинството, и техният пример е исторически значим. Не за пръв път в историята малцинството показва посоката, в която ще поеме историческото развитие. Наличието на това малцинство дава надежда за общата промяна на нагласата от притежание към битие. Надеждата става още по-реална, като се има предвид, че някои от факторите, направили възможна появата на тази нова нагласа, са практически необратими исторически промени: разрушаването на патриархалното господство над жените и на родителската власт над младите. Докато политическата революция на XX в. — Руската революция — се провали (още е рано да правим преценки за крайния резултат на Китайската революция), увенчалите се с успех революции през нашия век, въпреки че са още в началните си фази, са: еманципацията на жените и на децата и сексуалната революция. Принципите им са проникнали в масовото съзнание и с всеки изминал ден старите идеологии изглеждат все по-нелепи.
Природата на притежанието
Природата на притежанието произтича от природата на частната собственост При такъв начин на съществуване най-важното е придобиването на собственост и неограниченото ми право да задържа онова, което съм придобил. Притежателният модус изключва останалите хора. Той не изисква от моя страна никакви по-нататъшни усилия, за да задържа собствеността си или да се разпореждам ефективно с нея. Буда назовава подобно поведение ламтеж, а юдейската и християнската религия — алчност; то превръща всички и всичко в нещо мъртво, подчинено на чужда власт.
Изречението „Аз притежавам нещо“ изразява отношението между субекта_ Аз_ (или той, ние, вие, те) и обекта О. То подсказва, че и субектът, и обектът са постоянни. Но присъщо ли е в действителност такова постоянство на субекта или на обекта? Аз все някога ще умра. Или мога да изгубя общественото положение, което ми гарантира притежанието на нещо. Обектът също не е вечен. Може да бъде разрушен, да изчезне или да изгуби стойността си. Думите, че притежавам нещо постоянно, почиват на илюзията за вечната и неразрушима материя. Ако изглежда, че притежавам всичко, в действителност аз не притежавам нищо, защото моето притежание, владението над обекта и властта ми над него — е само кратък миг от живота.
В крайна сметка твърдението „Аз [субект] притежавам О [обект]“ дефинира Аз-а чрез притежанието на О. Субектът не съм самият аз. Аз съм онова, което притежавам. Моята собственост утвърждава мен самия и моята индивидуалност Твърдението „Аз съм Аз“ следва да се разбира като „Аз съм Аз, защото Аз притежавам X“, където X е обозначение на всички реално съществуващи предмети и живи същества, с които се съотнасям посредством правото си да ги управлявам и да ги направя мое постоянно притежание.
При притежателния модус няма жива връзка между мен и онова, което притежавам. И моето притежание, и аз сме се превърнали във вещи. Аз притежавам обекта, защото притежавам силата да го направя мой. Съществува и обратната връзка: обектът притежава мен, защото чувството ми за самоличност, т.е. за здрав разум и уравновесеност, се основава на това, че аз го притежавам (и още колкото може повече вещи). Този начин на съществуване не е плод на жив, продуктивен процес между субект и обект Той превръща във Вещи и обекта, и субекта. Връзката между тях е смъртоносна, а не животворна.
Притежание — сила — бунт
Склонността да се развиват в съгласие с вътрешната си природа е присъща на всички живи същества. Затова се съпротивляваме на всеки опит да се попречи на развитието ни в посоките, определени от нашата вътрешна структура. За да се преодолее тази съзнателна или несъзнателна съпротива, е необходимо физическо или умствено усилие. Благодарение на енергията, присъща на атомния и молекулния им строеж, предметите устояват в различна степен на опитите да се промени физическият им състав, но те не могат да се противопоставят на това, да бъдат използвани. Приложението на хетерономна сила по отношение на живите същества (те. силата, която се стреми да ни огъне в посоки, противоположни на вътрешната ни структура и която е вредна за нормалното развитие) поражда съпротива, която може да приеме всякакви форми, може да се окаже безрезултатна, а много често и неосъзната.