Бунтът на детето се проявява по много други начини: като не приема навиците за хигиена, като не яде или като преяжда, като проявява агресивност и садизъм и т.н. до най-различни саморазрушителни постъпки. Бунтът често приема формата на „седяща стачка“ — отсъствие на интерес към света, мързел, апатичност, чак до патологични форми на бавно самоунищожение. Резултатите от тази борба за власт между деца и родители са разгледани от Дейвид Е. Шектър в изследването му „Развитието на детето“ — Infant Devebpment. Всички данни сочат, че хетерономната намеса в процеса на развитие на детето и по-късно на зрелия човек е най-дълбокият корен на психичната патология, и особено на разрушителността.
Трябва ясно да се разбере обаче, че свободата не е слободия и произвол. Човешките същества притежават специфична структура — както и всички други видове — и могат да се развиват само в съответствие с нея. Свободата не означава елиминиране на всички основополагащи принципи, а свободата да се развиваш според законите на човешкото съществуване (автономни ограничения). Свободата означава съблюдаване на законите, които направляват оптималното човешко развитие. Всяка власт, която служи на тази цел, е „рационална“, ако упражняването й мобилизира активността на детето, критичното му мислене и вярата в живота. Властта е „ирационална“, ако налага чужди на детето норми, които обслужват самата власт, а не специфичната детска природа.
Притежателният модус, нагласата, ориентирана към собственост и печалба, закономерно поражда желание и дори потребност от власт За да владеем други човешки същества, трябва да притежаваме власт, за да пречупваме съпротивата им. За да упражняваме контрол над частната собственост, трябва да използваме власт срещу попълзновенията на онези, които биха ни я отнели, защото и те са ненаситни като самите нас; стремежът да придобиеш частна собственост поражда насилие, ограбвайки другите по явни или скрити начини. При притежателния модус щастието се изразява в превъзходството над другите, във властта над тях и в крайна сметка в способността на един човек да завладява, да ограбва, да убива. При битийния модус то се изразява в обичта, грижата за другите и самопожервувателността.
Други фактори, на които се основава притежателният модус
Езикът е важен фактор в засилването на притежателната ориентация. Името на един човек — а всички имаме имена (и може би номерът, ако продължи сегашната тенденция на деперсонализация) — създава илюзията, че той или тя е безсмъртно същество. Личността и името стават тъждествени. Името показва, че човекът е устойчива, неразрушима субстанция, а не същество, в което протичат процеси. Някои съществителни имена имат същата функция: например любовта, гордостта, омразата и радостта създават усещането за устойчиви, неизменни субстанции, но зад тях не стои нищо реално; те само ни пречат да разберем, че става въпрос за процеси, протичащи В човешкото съзнание. Дори съществителни, имена на неодушевени предмети като „маса“ или „лампа“, също са подвеждащи. Думите сочат, че говорим за неизменни субстанции, въпреки че предметите не са нищо друго, освен енергиен процес, който предизвиква определени усещания в нашия организъм. Тези усещания обаче не са възприятия на конкретни предмети като маса или лампа например. Възприятията от този тип са резултат от културния процес на обучение, процес, който позволява определени усещания да придобият формата на специфични възприятия. Ние наивно вярваме, че масите и лампите съществуват като такива, а не разбираме, че обществото ни учи да превръщаме усещанията си във възприятия, които ни позволяват да манипулираме заобикалящия ни свят, за да оцелеем В условията на дадена култура. Назовем ли веднъж с име възприятието, то сякаш му осигурява окончателна и неизменна реалност.
Потребността ни да притежаваме има и друго основание — биологически вроденото желание да живеем. Независимо дали сме щастливи или нещастни, тялото ни принуждава да се стремим към безсмъртие. Но тъй като от опит знаем, че не можем да живеем вечно, се опитваме да намерим такива решения, които ще ни накарат да повярваме, че сме безсмъртни, въпреки емпиричните доказателства. Този стремеж към безсмъртие се е изразявал през хилядолетията в различни форми: вярата на фараоните, че положени в пирамидите, телата им ще останат безсмъртни; религиозните фантазии на обществата, препитаващи се с лов, за живот след смъртта в край, изобилстващ с дивеч; вярата в християнския и в ислямския рай. В съвременното общество от XVIII в. насам такива понятия като „история“ и „бъдеще“ са се превърнали в синоними на християнската представа за Царството небесно: известност, слава, дори и незавидна — всичко, което осигурява, макар и нищожно присъствие в аналите на историята, — гарантира в някаква степен безсмъртие. Жаждата за слава не е просто светска суета. Тя се превръща в религия за онези, които вече не вярват в традиционния живот след смъртта. (Тази тенденция е силно подчертана сред политическите водачи.) Рекламата постила пътя към безсмъртието, а представителите на средствата за масова информация се превръщат в жреци от нов тип.