Да влезеш във владение на някаква собственост, може би повече от всичко друго задоволява изконния стремеж към безсмъртие. Именно поради тази причина притежателната ориентация е толкова масова. Ако личността ми се основава на това, което притежавам, то аз съм безсмъртен, така, както нещата, които притежавам, са неунищожими. От Древния Египет до днес — от физическото безсмъртие чрез мумифицирането на тялото до юридическото безсмъртие чрез завещанието — хората продължават да живеят отвъд пределите на своето психофизическо съществуване. Посредством правната сила на завещанието се гарантира прехвърлянето на нашата собственост на бъдните поколения. Съгласно закона за правото на наследяване, благодарение на това, че съм собственик на някакъв капитал, аз оставам безсмъртен.
Притежателният модус и аналният характер
По-лесно ще разберем притежателната нагласа, ако си припомним едно от най-значимите открития на Фройд, а именно, че след като преминат през първоначалната фаза на проста пасивна рецептивност, последвана от фазата на агресивна, експлоатираща рецептивност, децата преминават и през т.нар. анално-еротична фаза, преди да достигнат зрелост Фройд установява, че често тази фаза продължава да доминира в процеса на развитие на личността и в такива случаи поражда аналния характер, т.е. личностен характер, чиято основна жизнена енергия е насочена към това да има, да пести, да трупа пари и материални блага, а също чувства, жестове, думи и енергия. Това е характерът на скъперника, който обикновено включва качества като любов към реда, точност, упоритост — всяка от които се проявява в засилена форма. Важна страна от теорията на Фройд е символичната връзка между парите и изпражненията — злато и нечистотии, — която той илюстрира с редица примери. Идеята му за аналния характер като характер, който не е достигнал зрелост, всъщност е остра критика на буржоазното общество от XIX в., в което качествата на този тип характер са изведени до норма за морално поведение и израз на „човешката същност“. Уравнението на Фройд: пари = изпражнения, е косвена, макар и неумишлена критика на функционирането на буржоазното общество и собственическата му природа. То може да се сравнява с анализа на ролята и функциите на парите, който Маркс прави В „Икономическо-философски ръкописи“.
В този контекст за нас не е толкова важно, че Фройд смята за първична и главна фазата, свързана с развитието на либидото, а за вторична — формирането на характера (макар че според мен характерът е продукт на междуличностното съотношение на силите в ранното детство и преди всичко продукт на социалните условия, обуславящи неговото формиране.) Важното е, че Фройд смята, че преобладаващата ориентация към собственост възниква в периода, предшестващ достигането на пълна зрелост, и се превръща в патологично явление, ако остане трайна. С други думи, според Фройд онзи, който се стреми изключително да придобива и да притежава, е невротик, психично болен. Следователно, общество, мнозинството от членовете на което притежава анален характер, е болно общество.
Аскетизъм и равенство
В центъра на много морални и политически дискусии стои въпросът: да имаш или да нямаш? От морално-религиозно гледище това означава да се избира между аскетичен и задоволен живот, като последният включва продуктивна наслада и неограничено удоволствие. Тази алтернатива до голяма степен губи смисъл, ако ударението се поставя не върху отделния поведенчески акт, а върху нагласата, която лежи в основата му. Аскетичното поведение, при което главното изискване е човек да не се стреми към наслаждение, може да означава само отрицание на доминиращото желание да притежаваш и на желанието да потребяваш. У аскета тези желания могат да бъдат потиснати и все пак самото усилие да ги потиска го кара постоянно да мисли за това. Данните от много психоаналитични сеанси показват, че това отричане чрез свръхкомпенсация се среща често. Наблюдава се например у фанатични вегетарианци, които всъщност потискат разрушителните си импулси, у фанатични противници на абортите, потискащи инстинкта си да убиват, у фанатици на „целомъдрието“, потискащи собствените си „греховни“ помисли. Във всички тези случаи от значение е не даденото убеждение само по себе си, а фанатизмът, който го подклажда. Както при всички форми на фанатизъм, в тези случаи изниква подозрението, че фанатизмът служи, за да прикрива други, най-често противоположни влечения.