Изказаните дотук теоретични съображения показват, че радикалният хедонизъм не води до истинско щастие, и обясняват защо, като се има предвид човешката природа. Но дори и без теоретичен анализ фактите недвусмислено доказват, че всичките ни опити да „догоним щастието“ не водят до благополучие. Съвременното общество се състои от крайно нещастни индивиди: самотни, тревожни, потиснати, склонни да рушат, зависими — хора, които се радват да убиват свободното си време, което с толкова усилия са отвоювали.
Ние сме заложили най-големия социален експеримент в историята, за да установим дали удоволствието като пасивно чувство, за разлика от активното чувство — благополучието и радостта, дава задоволителен отговор на въпроса за смисъла на съществуването. За пръв път в историята задоволяването на стремежа към удоволствие не е само привилегия на малцинството, а е реална възможност за повече от половината население на Земята. Във високоразвитите страни експериментът вече даде отрицателен отговор на този въпрос.
Втората психологическа предпоставка на индустриалната епоха — че егоизмът води до хармония и мир, до нарастване на благополучието на всеки един, също е погрешна от теоретична гледна точка и погрешността й отново се доказва по безспорен начин. Защо този принцип, отречен единствено от един от големите класически икономисти Дейвид Рикардо, трябва да е верен? Битието ми на егоист се отнася не само до поведението ми, но и до моя характер. То означава, че искам всичко за себе си; че ми доставя удоволствие да притежавам, а не да деля с другите; че неизбежно е да стана алчен, щом целта ми е да имам, и аз съм толкова повече, колкото повече имам; че трябва да изпитвам нетърпимост към всички други хора: към клиентите си, които искам да измамя, към съперниците си, които искам да унищожа, към работниците си, които искам да експлоатирам. Аз никога няма да бъда задоволен, защото желанията ми нямат край; и няма как да не завиждам на онези, които имат повече, и да се страхувам от онези, които имат по-малко. Същевременно обаче трябва да потискам тези чувства и да се показвам (както пред себе си, така и пред другите) усмихнат, разумен, искрен и добър човек, на какъвто всеки се преструва.
Неутолимата страст да притежаваш неизбежно води до безкрайна класова война. Твърдението на комунистите, че системата им ще сложи край на класовата борба, като премахне класите, е фикция, тъй като тяхната система почива върху принципа за неограниченото потребление като цел на живота. Дотогава, докогато всички се стремят да имат повече, ще има класи, ще има и класова борба, а в глобален мащаб това ще доведе до световна война. Алчността и мирът се изключват взаимно.
Радикалният хедонизъм и неограниченият егоизъм не биха се утвърдили като основни принципи на икономическо поведение, ако през XVIII в. не бе настъпила коренна промяна. В средновековното общество, както в много други високоразвити или примитивни общества, икономическото поведение се определяло от етични принципи. Ето защо за схоластичните теолози такива икономически категории като цена и частна собственост са част от етиката на теологията. От само себе си се разбира, че теолозите са намирали формулировки, с помощта на които са се опитвали да приспособят системата си от морални норми към новите икономически условия (напр. определението, което Тома Аквински дава на понятието „справедлива цена“); и въпреки това икономическото поведение е запазвало човешките си измерения и е оставало подчинено на ценностите на хуманистичната етика. Постепенно през XVIII в. капитализмът претърпява радикална промяна, вследствие на което икономическото поведение се отделя от етиката и човешките ценности. В действителност икономическият механизъм е бил разглеждан като самостоятелна същност, независима от човешките потребности и човешката воля. Смятан е бил за система, която функционира от само себе си, подчинявайки се на собствени закони. Мизерното положение на работниците, както и разоряването на все по-голям брой малки предприятия за сметка на разрастването на корпорациите се приемало за икономическа необходимост, за което наистина може да се съжалява, но което трябва да се приеме като неизбежно следствие на природен закон.