Според Аристотел най-висшата форма на praxis, т.е. на активност, която той поставя дори над политическата дейност, е съзерцателният живот, посветен на търсенето на истината. Мисълта, че съзерцанието е форма на безделие, едва ли е могла да му хрумне. Аристотел приема, че съзерцателният живот е активността на най-добрата част от нас — на ума (nous), на интелектуалната интуиция. И робът може да изпитва плътско удоволствие, каквото изпитват и свободните хора, но eudaimonia, „благополучието“, „щастливият живот“ не се заключава в удоволствието, а в добродетелното усърдие (Никомахова Етика, 1177а, 2 и сл.).
Позицията на Тома Аквински, подобно на тази на Аристотел, противоречи на съвременното понятие за активност За Тома Аквински най-висшата форма на човешка дейност също е животът, посветен на вътрешното съзерцание и духовното познание, vita contemplativa. Той приема, че всекидневието, vita activa, на средния човек също е ценно и води до блаженство (beatitudo), при условие че — уговорката е от огромно значение — целта, към която са насочени активните усилия на един човек, е блаженството и че той е в състояние да контролира страстите и плътта си (Тома Аквински, Summa, 2-2:182, 183; 1-2:4,6).
И ако позицията на Тома Аквински е своеобразен компромис, то авторът на „Облакът на неведението“, който е съвременник на Майстер Екхарт, остро отрича ценността на активния живот, докато Екхарт, напротив — я утвърждава. Противоречието обаче не е толкова непримиримо, колкото изглежда, тъй като всички са единодушни, че активността е „полезна и благотворна“ само когато произтича от висшите етични и духовни потребности. Поради тази причина всички споменати мислители смятат че заетостта, т.е. активността, отделена от духовния живот, трябва да бъде отхвърляна34.
Като личност и като философ Спиноза олицетворява духа и ценностите от времето на Екхарт, живял приблизително четири столетия по-рано. С дълбока проницателност той отбелязва промените, настъпили в обществото и у човека. Създателят на съвременната научна психология е и един от откривателите на подсъзнателното. С дълбока научна интуиция той прави по-точен и систематичен анализ на разликата между активността и пасивността, отколкото всички негови предшественици.
В своята „Етика“ Спиноза разграничава активността и пасивността (действам и страдам) като двата основни вида дейност на ума. Първият критерий за активност е, че действието произтича от човешката природа: „Аз казвам, че ние действаме [т.е. активни сме] тогава, когато нещо става в нас или извън нас, на което ние сме адекватната причина, т.е. когато в нас или извън нас от нашата природа следва нещо, което може да бъде разбрано ясно и отчетливо само чрез самата нея. И, напротив, казвам, че ние страдаме [т.е. пасивни сме], когато в нас става нещо или следва от нашата природа нещо, на което ние сме само частична причина“ („Етика“, ч. 3, опр. 2)35.
Тези изречения са трудни за разбиране от днешния читател, който е свикнал да мисли, че понятието „човешка природа“ не съответства на никакви доказуеми емпирични данни. Но за Спиноза, както и за Аристотел, това не е така. Както не с и за някои съвременни неврофизиолози, биолози и психолози. Спиноза вярва, че човешката природа е толкова характерна за хората, колкото конската — за конете; че доброто или злото, успехът или неуспехът, благополучието или страданието, активността или пасивността зависят от степента, до която хората съумяват оптимално да реализират природата на своя биологичен вид. Колкото по-близо сме до образеца на човешката природа, толкова по-големи са свободата и щастието ни.
34
Съчиненията на В. Ланге (1969), Н. Лобкович (1967) и Д. Мийт (1971) могат да хвърлят допълнителна светлина Върху проблема за съзерцателния и активния живот. — Бел. а.