Според модела за човешки същества на Спиноза, атрибутът активност е неотделим от друг атрибут — разума. Доколкото действаме в съответствие с условията за съществуване и осъзнаваме тези условия като реални и необходими, ние знаем и истината за себе си. „Нашата душа в известни случаи действа, в други — страда. Доколкото притежава адекватни идеи, тя действа по необходимост, а доколкото притежава неадекватни идеи — страда по необходимост“ („Етика“, ч. 3, теор. 1).
Желанията се делят на активни и пасивни (actiones и passiones). Първите се коренят в условията на нашето съществуване (природните, а не патологично изкривените). Вторите са породени от вътрешни или външни деформиращи условия. Първите съществуват дотолкова, доколкото сме свободни. Последните се причиняват от вътрешна или външна сила. Всички „активни афекти“ по необходимост са добри. „Страстите“ могат да бъдат добри или лоши. Според Спиноза активността, разумът, свободата, благополучието, радостта и самоусъвършенстването са неразделно свързани, също както са свързани пасивността, неразумността, робството, тъгата, безсилието и желанията, противоречащи на изискванията на човешката природа („Етика“, ч. 4, прил. 2, 3, 5; теор. 40, 42).
Идеите на Спиноза за страстите и пасивността могат изцяло да бъдат разбрани, ако се разгледа последният — и най-съвременно звучащият — извод в разсъжденията му: този, който се поддава на ирационални страсти, неизбежно ще се превърне в психичноболен човек. Дотолкова, доколкото достигнем оптимално развитие, ние сме не само (относително) свободни, силни, разумни и жизнерадостни, но и психично здрави. Ако не успеем да постигнем тази цел, ограничаваме свободата си, ставаме слаби, неразумни и потиснати. Доколкото зная, Спиноза е първият философ на Новото време, който постулира, че психичното здраве и болести са резултати съответно от правилен и неправилен начин на живот
Според него психичното здраве в крайна сметка е резултат от правилен начин на живот, а психичното разстройство — симптом за неспособност да се живее в съответствие с изискванията на човешката природа. „Но ако алчният мисли само за пари и печалби, а честолюбецът — за слава и за нищо друго, тях не ги смятаме за безумни, тъй като обикновено ни се струват досадни и ги смятаме, достойни за омраза. Но в действителност алчността, честолюбието, развратът и пр. са видове лудост, макар да не се причисляват към болестните състояния“ („Етика“, ч. 4, теор. 44; курсивът мой — Е. Ф.). В това твърдение, толкова чуждо за нас, Спиноза приема, че страстите, които не отговарят на потребностите на човешката природа, са болестни. Дори ги нарича форма на лудост
Схващанията на Спиноза за активността и пасивността са крайно радикална критика на индустриалното общество. Хората, движени главно от ламтеж за пари, собственост или слава, които от днешна гледна точка са напълно нормални и добре приспособени, Спиноза смята за абсолютно пасивни и болни. Активните личности според неговите разбирания — самият той е бил ярък пример за такава личност — днес са изключения. Дори ги смятат за „невротици“, защото не спадат към хората с тнар. нормална активност.
В „Икономическо-философски ръкописи“ Маркс пише, че „свободната съзнателна дейност“ (човешката дейност) е „родовият характер на човека“. Трудът според Маркс символизира човешката дейност, а човешката дейност е живот Капиталът, от друга страна, според Маркс е натрупаното, миналото, и в крайна сметка, мъртвото (Grundrisse). Няма да се разбере напълно афективният заряд, който Маркс влага в борбата между капитала и труда, ако не се вземе предвид, че за него това е борба между живото и мъртвото, между настоящето и миналото, между хората и вещите, между битието и притежанието. За Маркс въпросът е: „Кой над кого би трябвало да властва? Живото над мъртвото, или мъртвото над живото?“ Социализмът, според него, олицетворява общество, в което живото е спечелило битката с мъртвото.
Цялата критика на Маркс на капитализма и теорията му за социализма произтичат от идеята, че при капиталистическата система човешката инициативност е парализирана и че целта е да се възстанови истинската човешка природа, като се възстанови активността във всички сфери на живота.
Въпреки формулировките, повлияни от класическите икономисти, изтърканата фраза, че Маркс е бил детерминист — че превръщал хората в пасивен обект на историята, лишавайки ги от тяхната активност — напълно противоречи на възгледите му. В това лесно ще се убеди всеки, който е чел Маркс, а не съди само по няколко изолирани, извадени от контекста, цитати. Най-ясно е изразил разбиранията си самият Маркс: „Историята не прави нищо, тя «не притежава никакво необятно богатство», тя «не се сражава в никакви битки»! Не «историята», а именно човекът, действителният, живият човек — ето кой прави и притежава всичко, ето кой се бори за всичко.; «Историята» не е някаква особена личност, която използва човека като средство за постигане на своите цели. Историята не е нищо друго, освен дейността на преследващия своите цели човек“36.